Вече вървяха през крайречния квартал. Улицата се стесни между паянтовите сгради и съборетини, имаше място едва колкото да мине носилката. Над тях надвисваха балкони с навеси от кожа, поглъщаха слънчевата светлина. Поколения собственици бяха добавяли още етажи, всяко ново ниво по-широко от предишното, тъй че погледнеше ли човек нагоре, виждаше само тясна ивица зелено небе, ярко на фона на потискащия сумрак. Войниците на Мара крачеха нащрек, както винаги бдителни за заплахи, грозящи господарката им. Този лабиринт от сгради и тесни улички предлагаше десетки възможности за засада.
Речният ветрец не можеше да проникне в гъстото гъмжило от жилища. Въздухът бе неподвижен и влажен, вмирисан на смет, изпражнения и гниещо дърво. Много основи бяха проядени, много стени се бяха пропукали.
Въпреки отблъскващата среда улиците бяха пълни с народ. Обитателите бързо се отдръпваха от пътя на свитата на Мара, простолюдието се свиваше в бордеите без врати при гледката на офицерските пера — воините щяха мигновено да пребият всеки нещастник, забавил се да се отдръпне от пътя им. Само бандите шумни и мръсни хлапета се изкушаваха да си навлекат тази беда, като сочеха пищната носилка на господарката и ловко пробягваха покрай войниците, щом започнеха да мушкат към тях с дръжките на копията си, за да ги прогонят.
За голямо облекчение на Люджан мидкемийците бяха спрели да бърборят. В момента воините му си имаха достатъчно други грижи и без да ги дразнят допълнително. Колкото и често да заповядваха на варварите да мълчат, както подобаваше на роби, те не се подчиняваха. Въздухът тежеше от миризмата на упойващата камота. Тези, които ядяха нектара, извличан от цветовете й, преживяваха живота си в сънища и халюцинации, а лудостта ги връхлиташе на пристъпи. Воините държаха копията си в готовност, а Мара седеше зад спуснатите перденца, притиснала до ноздрите си ароматизираното ветрило.
На един ъгъл носилката забави и докато завиваха, един от прътите закачи мръсната завеса, провиснала на някакъв вход, и я смъкна. Вътре се бяха струпали няколко семейства. Дрехите им бяха мръсни, а кожите им — покрити с ужасни рани. Ядяха от котле смрадлива тиза, друго котле, празно, бе захвърлено в ъгъла. Вонята беше задушаваща. На едно опърпано одеяло майка кърмеше уродливо бебе, други три дечица лазеха в краката й. Всичките бяха мършави и очевидно болни. Приучена от раждането си, че бедност или богатство се дават по волята на боговете — като въздаяние заради делата в предишни животи — Мара изобщо не се замисли за окаяното им състояние.
Докато носачите издърпваха носилката от входа и завиваха, Мара зърна за миг новите роби, които вървяха след тях. Високият с червената коса промърмори нещо на друг роб, плешив мъж с яки мишци, който го слушаше почтително като човек, изпълнен с уважение към водача си. На лицата и на двамата се беше изписал гняв или може би стъписване, макар че какво можеше да събуди такива чувства на обществена улица пред индивиди, почти толкова лишени от чест, колкото и самите роби, си остана загадка за Господарката на Акома.
Бедняшкият квартал на Сулан-Ку не беше голям, но все пак преминаването по тесните улички се оказа болезнено досадно. Най-сетне обаче бедняшките постройки останаха назад и пътят зави покрай река Гагаджин. Тук на мястото на плесенясалите коптори се появиха складове и работилници.
Дюкяни за боядисване и щавене, месарски сергии и кланици се трупаха от двете страни, а миризмите на мърша, бъчви за боядисване на платно и пара от топилните на мас се смесваха в неописуема воня. Димът от огньовете на смоларите се къдреше на облаци от комините, а край реката, вързани за прогнилите пилони на кейовете, се редяха търговски баржи и лодки и салове с колиби за живеене по тях. Продавачи си съперничеха за всяко кътче.
Предните воини на Люджан разбутваха хората настрани с викове „Акома! Акома!“, за да разбере простолюдието, че минава Велика господарка. Другите се стегнаха плътно от двете страни на носилката, за да бранят с телата си господарката си от възможна опасност. Последните струпаха робите наедно като добитък. Тълпата стана толкова гъста, че никой не можеше да погледне в краката си да види къде стъпва. Войниците носеха корави кожени сандали, но робите, в това число и носачите, нямаха друг избор, освен да газят по счупени чирепи, във вади мръсна вода и купчини смет.
Мара лежеше на изящно извезаните възглавнички, притиснала ветрилото до лицето си. Притвори очи и си представи с копнеж откритите ливади на имението си, ухаещи на лятна трева и прелестни цветя.
След малко занаятчийският квартал се промени, стана не толкова вмирисан и претъпкан. Тук се трудеха тъкачи, шивачи, плетачи на шнурове, предачи на коприна и грънчари. Тук-там имаше по някой бижутерски щанд, охраняван от въоръжен наемник, или дюкянче на продавач на парфюми, навестявано в тази не толкова знатна част на града от изрисувани жени от Тръстиковия живот, се гушеше между сергиите с по-малко луксозна стока.
