Свитата тръгна отново и Мара се намръщи. Мидкемийците може и да се стараеха, но нямаха опит в носенето. Не вървяха в крак и носилката друсаше. Мара въздъхна. Робите, купени в Сулан-Ку, май се оказваха голямо безразсъдство. Отбеляза си да го спомене на Джикан. Може би на мидкемийците трябваше да се възложи работа близо до къщата, та по-опитните надзиратели да ги научат на правилно поведение, тоест да се държат така, както им е отредила съдбата.
Раздразнена, че нещо толкова дребно като купуването на нови роби е предизвикало толкова неудобство и объркване, Мара се замисли за проблемите, които й създаваха враговете й. Затвори очи, за да надвие усилващото се главоболие, и си помисли: „Какво коварство щях да замисля аз, ако бях на мястото на Десио от Минванаби?“
Въздухът беше застинал.
Десио от дома Минванаби седеше зад писалището в кабинета на покойния си баща и размишляваше над подредените пред него счетоводни таблички. Макар да беше обед, до лакътя му гореше светилник. В кабинета беше сумрачно и горещо като в пещ, всички капаци на прозорците бяха плътно затворени, което лишаваше хората вътре от следобедния ветрец, лъхащ откъм езерото. Десио обаче изглеждаше неуязвим за това неудобство. Самотна зелена муха бръмчеше около главата му, явно решена да кацне на челото на младия господар. Десио махна небрежно да отпъди досадното насекомо и за миг изпотеният роб, който му вееше с ветрилото, наруши ритъма, разколебан да не би Господарят на Минванаби да му е дал знак да се оттегли.
Застаналият малко встрани старец кимна на роба да остане на мястото си. Инкомо, Първи съветник на Минванаби, чакаше търпеливо господарят да приключи с докладите.
Десио сбърчи чело. Придърпа масления светилник и се помъчи да се съсредоточи върху сведенията, изредени на листовете пред него, но буквите сякаш заплуваха във влажния следобеден въздух. Накрая се отпусна на възглавничките и въздъхна отчаяно.
— Стига!
Инкомо изгледа младия господар със спокойствие, прикриващо тревогата му.
— Господарю?
Десио избута светилника настрана и се надигна тежко. Внушителният му корем изпъна широкия халат, който носеше в покоите си. От лицето му закапа пот и той забърса с пухкавата си длан мокрите кичури от очите си.
Инкомо знаеше, че раздразнението на Десио не се дължи само на влагата, задържала се след преждевременната тропическа буря на юг. Господарят на Минванаби бе наредил да изпънат параваните и да затворят капаците уж за усамотение. Старият мъж обаче знаеше причината, криеща се зад тази непривична заповед: страх. Дори в собствения си Дом Десио се страхуваше. Никой господар на който и да е Дом, още по-малко на един от Петте велики дома, не можеше да признае подобна слабост, тъй че Първият съветник не смееше да каже нищо по въпроса.
Десио закрачи тежко из стаята. Гневът му бавно се усилваше, измъченият дъх и стиснатите юмруци бяха сигурен знак, че много скоро ще удари първия му попаднал. Младият господар бе показвал признаци на дребнаво жесток нрав още докато управляваше баща му, но тази порочна черта бе разцъфтяла напълно след смъртта на Джингу. След като майка му се бе оттеглила в манастир на Лашима, Десио бе престанал да проявява всякакви задръжки на импулсите си. Робът с ветрилото пристъпваше след господаря си и се мъчеше да изпълнява задачите си, без да му пречи.
С надеждата да предотврати поредното изваждане на домашен роб от строя Първият съветник каза:
— Господарю, може би една хладна напитка ще възстанови търпението ти. Тези търговски проблеми са спешни.
Десио продължи да крачи все едно не го е чул. Външността му издаваше лична немарливост и разгул: червени бузи и нос, подпухнали тъмни кръгове под сълзящите очи, мръсна коса, провиснала до раменете, и мръсотия под ноктите. След ритуалното самоубийство на Джингу младият господар общо взето бе започнал да се държи като бик нийдра — странен начин да покажеш скръбта си, но не и нечуван: изправилите се за първи път пред смъртта често възприемаха жизнеутвърждаващо поведение. Тъй че дни наред Десио беше стоял в личните си покои с пиене и момичета и бе пренебрегвал делата на дома Минванаби.
На втората сутрин някои от момичетата се бяха появили пребити и със синини от страстните му буйства. Други момичета ги заменяха в неизтощима сякаш последователност, докато най-сетне господарят на Минванаби не преодоля скръбта си. Беше се появил състарен с десет години от мига, в който мълчаливо бе наблюдавал как баща му се пронизва с фамилния меч.
