Слънцето се бе изкатерило до пладне. Мара бавно си вееше, благодарна, че най-сетне оставя бъркотията на Сулан-Ку зад себе си. Но когато излязоха на засенчения от вечнозелени дървета път, един от носачите започна да куца. На всяка стъпка Мара се друсваше неудобно на възглавничките, тъй че вместо да причинява ненужна болка на нещастника заповяда да спрат.
Да, един от носачите беше порязал стъпалото си в бедняшките квартали. Но като цуранин, който си знае мястото, стискаше зъби и мълчеше.
Все още бяха на почти час път от имението, а и мидкемийците влудяващо бяха започнали отново да говорят помежду си на грубия носов магарешки рев, който минаваше за техен роден език. Раздразнена колкото от забавянето, толкова и от бъбренето им, Мара махна на Люджан и нареди:
— Докарай тук онзи червенокос варварин да замести окуцелия носач. — Можеше и да е роб, но се държеше като подстрекател на бунтовници, а след като вонята на бедняшкия квартал й бе докарала главоболие, Мара бе готова да използва почти всяка възможност да направи варварите по-малко непокорни.
Воините тутакси доведоха червенокосия роб. Плешивият се развика възмутено и се наложи да го издърпат настрана. Събориха го на колене, но той продължи да крещи, докато червенокосият не му заповяда да млъкне. След това, впил с любопитство сините си очи в изящната дама на носилката, високият роб тръгна да заеме освободеното място на единия прът отпред.
— Не — отсече Люджан.
Махна на задния роб да мине отпред, а червенокосия постави отзад. Така войник с изваден меч можеше да върви зад гърба на роба — осигуровка против неприятност или заплаха за господарката им.
— Към къщи — заповяда тя и носачите се наведоха и вдигнаха носилката.
Първите стъпки се оказаха пълен хаос. Мидкемиецът беше с цяла глава по-висок от другите носачи и когато се изправи и закрачи, носилката се наклони и Мара се пързулна напред по копринените възглавнички. Бързите рефлекси на Люджан й спестиха безцеремонното тупване на земята, а плесването му с ръка предупреди варварина да държи пръта равно. Огромният мъж можеше да направи това само като превие гърба и раменете си, което постави къдравата му глава на половин педя от завеските на господарката му.
— Така изобщо няма да стане — сопна се Мара.
— Голям триумф ще е за Десио от Минванаби, ако пострадаш заради непохватността на един роб, господарке — каза Люджан и добави с усмивка: — Дали пък да не облечем тези мидкемийци като домашни роби и да ги подарим на Минванаби? Поне биха могли да изпочупят достатъчно ценности, преди Първият съветник на Десио да заповяда да ги обесят.
Но Мара не беше в настроение за шеги. Оправи халата си и извади иглите от косата си, за да я оправи. През цялото време очите на варварина я гледаха със смущаваща прямота. Накрая той с обезоръжаваща усмивка й заговори на завален цурански.
Люджан го заглуши с гневен вик:
— Куче! Роб! На колене, нещастнико! — Обърна се рязко към воините си. Един притича мигновено, за да поеме пръта на носилката, други сграбчиха червенокосия и го събориха на земята. Здрави ръце натиснаха раменете му, но той все още се опитваше да говори — докато сандалът с шипове на един войник не натисна наглото му лице в прахта.
— Как смееш да проговаряш на Господарката на Акома, робе! — извика Люджан.
— Какво се опитваше да каже? — попита Мара, обзета по-скоро от внезапно любопитство, отколкото обидена.
Люджан я погледна изненадано.
— Може ли да има значение? Той е варварин и това не ти носи никаква чест, господарке. Все пак предложението му не беше лишено от разум.
Мара спря озадачена, с ръка пълна с игли от черупки на костенурка. Слънчевата светлина заигра по главичките им от скъпоценни камъни и по украшенията от раковини, пришити на яката й.
— Какво е?
Люджан избърса потното си чело с ръка.
— Каза, че ако повикаш трима от неговите приятели да сменят другите носачи, ще могат да те носят по-лесно, тъй като са почти еднакви на ръст.
Мара забрави за иглите и разпуснатата си коса и попита:
— Той каза това?
След това погледна мъжа, който лежеше по очи в прахта, с врат, затиснат от крака на войника.
— Пуснете го да стане.
— Господарке? — каза тихо Люджан, Питащият му тон бе най-близкото до открито възражение на дадена от нея заповед, което можеше да си позволи.
— Пуснете варварина да стане — повтори рязко Мара. — Мисля, че предложението му е разумно. Или искаш да вървим целия следобед забавени заради един окуцял носач?
Люджан отвърна със свиване на рамене, сякаш за да каже, че господарката е права. Всъщност тя можеше да е не по-малко опърничава от варварските роби и вместо да изпитва още повече търпението й, Ударният водач на Акома се подчини и избра трима от по-високите мидкемийци да заемат местата на носачите.
