— Крал Луам — повтори Мара. Потупа с пръст пергамента, донесен в градската й къща от имперски пратеник. — Така е написано тук, от личния писар на императора.
— Но Луам е син на лорд Боррик — каза Кевин и на лицето му се изписа стъписване. — Ако той е кралят, това може само да означава, че крал Родрик, принц Ерланд Крондорски и самият Боррик са мъртви.
— Какво знаеш за крал Луам? — попита Мара.
— Не го познавам добре — призна Кевин. — Играехме си някога като деца. Помня го само като високо русокосо момче, което много се смееше. Срещнах лорд Боррик веднъж на командирско заседание. — Помълча, потънал в мисли за родната си земя, докато любопитството не го тласна да помоли да прочете пергамента. Императорът на Цурануани, изглежда, не смяташе да пътува без половината благородници на империята със себе си. Устата на Кевин се кривна иронично. Според имперската заповед Почетната гвардия на Небесната светлина включваше Бойните вождове на Петте велики клана и най-големите синове на половината други владетели в Цурануани.
— Заложници — заяви веднага мидкемиецът. — Владетелите едва ли ще се опълчат на едикт и ще създадат неприятности, докато наследниците им са в императорската армия.
Затвори очи и се опита да си представи младежа с кестенявата коса, седнал в позлатената си броня на масата срещу сина на Боррик Луам, който също беше млад… и с жегване в сърцето осъзна, че онова време отдавна е отминало. Войната беше продължила и в негово отсъствие бяха загинали хора. Дори не знаеше дали баща му и по-големите му братя са живи. Нарани го мисълта, че от години беше забравил да се тревожи за това. Седнал в един красив двор, обкръжен от чужди цветя и с жена от култура, която често му се струваше невъобразимо жестока, Кевин, третият син на барона на Зюн, вдиша дълбоко и се помъчи да си даде сметка кой всъщност е сега.
— Но защо Ичиндар трябва да ходи там? — зачуди се Мара, без да забелязва вълнението му. — Това е голям риск за Небесната светлина.
Дълбоко цуранската й гледна точка го стъписа и Кевин се наежи.
— Мислиш ли, че нашият крал щеше да дойде тук? След като вашите воини опустошаваха земите му девет години? „Простете, че изгорихме селата ви, ваше величество. Просто минете през този портал и заповядайте в нашия свят!“ Едва ли, по дяволите. Не забравяй, този крал е бил командир с бащината си армия почти от самото начало. Знае срещу кого се изправя. Доверието на Островното кралство е много рехаво, докато народът ви не докаже обратното.
Мара призна, че Кевин е прав по всички точки.
— Да, допускам, че от ваша гледна точка сме си заслужили недоверие.
Смехът, с който й отвърна, беше хладен и горчив.
— Обичам те като дъха на живота си, Мара, но няма други като мен. Хиляди мои съотечественици познават цураните само на бойното поле. Виждат в тях само врагове, които са нахлули в родната им земя, за да я завоюват. Мирът няма да е лесен.
Мара го погледна намръщено.
— Нима намекваш, че Ичиндар ще бъде помолен да отстъпи земите, които Военачалникът е спечелил?
Кевин отново се засмя.
— Вие, цураните, вярвате, че всеки мисли като вас. Разбира се, че кралят ще настоява да напуснете. Вие сте нашественици, другоземци сте. Нямате място от мидкемийската страна на разлома.
Вгледа се в лицето на Мара. Изглеждаше разтревожена, дори наранена, но над всичко това бе загрижеността за него. Заболя го от това. Тя не споделяше представата му за жестокост, никога нямаше да може да схване какво му струваше да я моли за отстъпките, дали на Патрик и приятелите му роби най-елементарни условия за съществуване. Разкъсан между невероятната си любов към нея и вроденото си чувство за справедливост, Кевин бързо си тръгна.
Неприятното с градската къща в Кентосани бе в това, че нямаше достатъчно големи дворове, където да се скрие човек. Мара го намери само след няколко минути. Хвърляше камъчета в декоративното езерце с риби, което отделяше външния параван от стената, обща със съседната сграда. Коленичи зад него и го прегърна през кръста. Долепи бузата си до гърба му и промълви:
— Какво виждаш в езерцето с риби, мили?
В отговора на Кевин имаше сурова откровеност.
— Виждам години преструвки. Позволих си да се изгубя в любовта ти и съм благодарен за това, но като чувам за този предстоящ мир…
— Си спомняш войната — подсказа тя. Надяваше се, че ще каже още.
Усети горчивина под тръпките на гняв, които го пронизаха.
— Да, спомням си я. Спомням си своите сънародници, приятелите ми, които умираха, докато се опитваха да защитят домовете си от армии, за които не знаехме нищо, воини, дошли по непонятни за нас причини. Мъже, които отказваха всякакви преговори, а просто идваха и избиваха селяните ни, завземаха селата ни и окупираха градовете ни. Спомням си как се сражавах срещу вашите бойци, Мара. Не мислех за тях като за доблестни врагове. Мислех за тях като за убийци и отрепки. Мразех ги с всяка фибра на съществото си.
Усети, че се е изпотил от спомените, но след като тя не се отдръпна, положи усилие да се успокои.
