— А след това започнах да ви опознавам. Не… не мога да твърдя, че намирам някои от порядките ви за хубави. Но поне разбирам донякъде, цураните. Вие имате чест, макар тя да е нещо различно от нашето чувство за справедливост. Ние също имаме своята чест, но не мисля, че я разбираш напълно. И имаме общи неща, като всички хора. Аз обичам Аяки все едно, че ми е роден син. Но сме еднакво изстрадали, ти от моите съотечественици, аз — от твоите.
Мара се опита да го утеши. Прегърна го по-силно и промълви:
— И все пак не бих променила нищо.
Той се обърна в прегръдката й и видя сълзите й, които се смятаха за безусловна слабост в културата й. Моментално изпита срам.
— Не би ли спасила брат си и баща си, ако можеше?
Мара поклати глава.
— Не. Това знание е най-горчивото от всички, любими. Защото ако можех да отменя предишните скърби, нямаше да имам Аяки, нито любовта, която споделям с теб.
Зад блесналите й очи се криеше и друго, по-мрачно осъзнаване: нямаше да е поела управлението и нямаше да е познала опияняващото очарование, което намираше във Великата игра.
Стъписан от тази оголваща душата й искреност, Кевин усети, че гърлото му се е стегнало. Притисна я до себе си и остави сълзите й да мокрят рамото му. Задавен от вълнение, промълви:
— Но колкото и да те обичам, Мара от Акома…
Тя вдигна глава, погледна го в очите и видя суровата истина, от която не можеше повече да бяга. Страх стегна душата й и скръб, неизпитвана от деня, в който съдбата я бе принудила да поеме властта на Акома.
— Кажи ми — подкани го. — Кажи ми всичко, веднага.
Кевин изглеждаше измъчен.
— Обичам те… Ще те обичам до смъртта си. Но никога няма да се примиря с това робство. Дори заради теб.
Мара не можеше да понесе погледа му. В този момент за първи път най-сетне разбра дълбочината на болката му. Стисна го отчаяно и промълви:
— Ако боговете го допуснат… ще ме оставиш ли?
Ръцете на Кевин се стегнаха около раменете й. Държеше я все едно, че е единственият лек против болката му. Въпреки това каза онова, което не можеше да отрече:
— Ако можех да съм свободен човек, щях да остана с тебе завинаги. Но като роб, бих се възползвал от всяка възможност да се върна у дома.
Мара не можа да сдържи хлипа си.
— Но никога не можеш да бъдеш свободен… тук.
— Знам. Знам. — Забърса влажния кичур от бузата й и сълзите му потекоха като нейните. Тайните най-сетне бяха споделени и признати: макар да се обичаха отчаяно, винаги щеше да я има тази отворена рана, огромна като океан, дълбока като пропаст и широка като разлом между световете.
Събитията в Свещения град се въртяха около предстоящата мирна среща. Оставаха само няколко дни до заминаването на императора и Управляващите господари си разменяха разгорещено догадки за предварително договорените условия. Но дори шпионската мрежа на Аракаси успяваше да измъкне съвсем оскъдни сведения по темата. Мара прекарваше дълги часове, затворена с писарите си. Изпращаше послания до съюзници и предпазливо утвърждаваше връзки. Понякога се срещаше с други Господари, чиито градски къщи бяха разположени по-близо до вътрешния град и чиито домакинства бяха пострадали.
Малки разочарования, и отстъпки балансираха по-големи. Майсторите се бавеха с подмяната на изгубената й носилка. След като всеки дърводелец в Кентосани беше зает с поправянето на счупени покриви, греди и рамки на врати, дори един чирак не можеше да бъде отклонен от спешните работи. Джикан напразно се пазареше. Имперски декрет замразяваше всякакви частни договори, докато не бъдат възстановени пристанищните складове. Мара се примиряваше, като канеше у дома си тези, с които искаше да се види, докато лорд Чипино от Ксакатекас не чу за затрудненията й и не й прати като подарък носилка.
Беше боядисана в пурпурното и златното на Ксакатекас и доста олющена, тъй като дъщерите на Исашани често я бяха използвали за разходки на пазаруване. Джикан оправи проблема, като порови в мазетата за боя, но все още нямаше занаятчии, които да се наемат. Накрая задачата бе поверена на Таму, роб бегач, надраснал поста си и издигнал се до официален пратеник.
Мара направи няколко официални визити и обсъди откритията си с Аракаси.
Външно владетелите на Цурануани подкрепяха намесата на императора. Изпратиха най-големите си синове да служат в имперската делегация и не нарушиха мира. Но под сервилното поведение всеки господар се бореше за позиция, пресмяташе врагове и сключваше спогодби. Отчаяни от това, че Съветът не се свиква, владетелите на всички големи домове крояха тайни алтернативни планове.
Мара отделяше особено внимание на ходовете на Минванаби. Тасайо оставаше в изгнание на отдалечените западни острови. Но Десио беше внедрил друг братовчед, Йешурадо, в армията на бившия Военачалник, като подкомандир, което осигуряваше на Минванаби съюзник в лагера на императора. Десио беше един от петимата Военни водачи, които щяха да присъстват на мирната конференция на Мидкемия, наред с Андеро от Кеда, Господаря на Ксакатекас и Господаря на Тонмаргу.
