— Господарке, бъди сигурна, че ще направя всичко възможно да се сдобием с точен доклад какво се замисля на събранието на Десио. Ако младият господар е толкова глупав, колкото мисля, Тасайо ще е само един глас между многото. Ако покаже неочакван проблясък на ум и повери кампанията срещу нас на Тасайо, сме двойно застрашени. — Остави настрана едва отхапаното парче хляб. — Но от притесненията какво би могло да се случи има полза. Накарай хората си да слушат на пазарите за клюки и новини. Знанието е сила, винаги помни това, господарке. Със знание Акома ще триумфира.
Изправи се плавно и Мара му махна с ръка, че може да се оттегли. Аракаси се измъкна безшумно и Мара чак сега забеляза, че откакто го познава, това е първият път, когато оставя храна, след като се връща гладен от път. Стаята изведнъж й се стори прекалено тиха, изпълнена с потискащи съмнения. Връщането на Тасайо отново пробуди отчайващото усещане за безпомощност, което бе изпитала, когато научи за смъртта на баща си и брат си. Плесна с ръце — не искаше да мисли за черното минало — и заповяда:
— Донесете сина ми.
Нямаше значение, че ще го събудят. Изпитваше непреодолим копнеж да чуе врявата на палавото бебе и да усети топлата тежест на малкото му мускулесто телце в прегръдката си.
Аяки се обърна.
Беше се проснал на възглавничките и спеше. След като побуйства малко, най-сетне се беше предал на умората. Мара отметна с ръка черната косичка от челото му, изпълнена с любов към сина си.
Аяки беше набит и широкоплещест като баща си, но беше наследил и пъргавината на нейния род. Вече говореше, а усмивката му бе спечелила сърцата и на най-коравите воини на Акома.
— Ще станеш чудесен боец и още по-велик играч на Играта — тихо каза Мара.
Но сега момчето имаше един противник, когото не можеше да надвие — нуждата му от следобеден сън. Макар да беше светлината на живота на Мара, тези кратки почивки бяха добре дошли, защото когато беше буден, Аяки се нуждаеше от поне три гледачки.
Мара оправи разперените му ръчички и крачета и го зави. Отпусна се на възглавничките умислена. Много наскоро засадени семена трябваше да дадат плод, когато Аяки пораснеше. Когато дойдеше този ден, старите врагове на Акома щяха да сложат край на съюза, започнат заради момчето. Цялата добронамереност, осигурена от Мара с раждането на първия внук на лорд Текума от Анасати, щеше да приключи и дългът, наложен от преждевременната смърт на Бунтокапи, щеше да е изплатен.
Тогава Акома трябваше да са несъкрушимо силни, за да понесат промяната в управлението, щом Мара предадеше властта над дома си на неопитния си син. Заплахата от Минванаби трябваше да е напълно ликвидирана, преди друг могъщ враг да се опълчи на младия господар.
Мара премисляше бъдещите години. Следобедната слънчева светлина нашари завесите, а робите се върнаха да подкастрят акасите. Градинарската работа на практика никога не спираше и Мара отдавна беше станала безразлична към щракането на ножиците. Днес обаче обичайните звуци току се накъсваха от резките заповеди на надзирателя и честото изплющяване на късия му бич. Бичът всъщност беше церемониален, знак за ранг, който се носеше на колана — робите цурани рядко се нуждаеха от бой. Но робите мидкемийци бяха съвсем различни. Почитанието им към по-висшите от тях не съществуваше, а ударите на бича изобщо не ги засрамваха.
За робите цурани мидкемийците бяха също толкова загадъчни, колкото и за Мара. Отгледани със знанието, че покорната им отдаденост на работата е единствената им надежда да си заслужат по-високо място на Колелото, което обвързва починалите към прераждане и нов живот, цураните се трудеха неуморно. Да бъдат бити заради леност или да не се подчиняват на законните си господари означаваше да си спечелят вечната неприязън на боговете, защото под роба беше само животното. А щом се върнеха от Колелото на живота в по-низша форма, спасението им от безбройните прераждания в болка и лишения щеше да се окаже невъзможно.
Разгорещен спор отвън я отвлече от мислите й и Мара с раздразнение осъзна, че варварите все още не са се научили на прилично поведение. Единствената промяна в тях след робския търг, изглежда, бе нарасналият брой отоци от бича по гърбовете им и значително подобреното владеене на езика на господарите им.
— Волята на боговете ли? Що за тъпанарщина! — избоботи един от мидкемийците. — Това са пълни глупости! Ако искаш свястна работа от тези мъже, приеми съвета ми и ми благодари за него.
Надзирателят нямаше готов отговор за роби, които си позволяваха да му говорят. Такива неща не възникваха в културата на цураните и той нямаше други средства за справяне с положението, освен да удари оскърбилия го с бича и да го наругае.
Никакъв ефект. Мара чу боричкане и след това гневен вик:
— Удари ме още веднъж, джудже такова, и ще те натикам с главата надолу в ей оная купчина тор на шестокраките ви говеда зад оградата!
— Пусни ме, робе! — вресна надзирателят уплашено и тъй като положението явно излизаше от контрол, Мара стана, за да се намеси.
