Мара даде знак да затворят паравана, за да не я безпокои шумът. Но преди слугата да изпълни нареждането й видя, че останалите варвари са се струпали на алеята с ножиците в ръце, в очите им се четеше открита омраза и негодувание. Потисна яда си от това явно непочитание и се сопна на надзирателя:
— Кажи поне едно нещо, което червенокосият варварин е дръзнал да сметне за толкова важно, че да спори за него.
Елзеки помръдна неловко рамене.
— Ами… помоли да приберем един от мъжете вътре.
— Защо?
— Каза, че нашето слънце било по-горещо от слънцето на техния свят и че мъжът бил получил топлинен удар.
— Какво още?
Елзеки сведе очи като момче, хванато да краде сладкиши от кухнята.
— Също така се оплака, че някои от робите имали нужда от повече вода, отколкото им даваме, заради жегата.
— И? — подкани го Мара.
— Даде оправдания за мързела им. Каза, че те не знаели почти нищо за растенията дори на техния свят, та какво остава за нашия, така че да ги наказваме затова, че работят бавно, било глупаво.
— За мен думите му са съвсем разумни, господарке — обади се Джикан.
— Изглежда, действах твърде припряно — каза Мара и въздъхна. — Елзеки, иди спри боя. Кажи на стражите да почистят червенокосия роб и да го доведат в кабинета ми.
След като надзирателят се изниза раболепно навън. Мара погледна хадонрата.
— Джикан, изглежда, заповядах наказание не на когото трябва.
— Елзеки никога не е бил особено схватлив — съгласи се Джикан и мълчаливо се зачуди защо това признание сякаш натъжи господарката му.
— Ще се наложи да го махнем от поста — реши Мара. — Робите са твърде ценни, за да позволим да ги съсипват глупаци. — Погледна умолително хадонрата. — Ще оставя на теб да съобщиш новината на Елзеки, а след това разчитам да назначиш негов заместник.
— Както наредиш, господарке.
Джикан се поклони и излезе, а Мара погали Аяки по бузката и повика слугинята си да го премести на постелята му в детската стая. След като щеше да се разправя с червенокосия варварин, не искаше да се разсейва с други неща. Тази мисъл я накара да се усмихне, докато слугинята вдигаше сина й, който промърмори ядосано в съня си. Буден, Аяки беше същото бедствие като червенокосия. Мара поклати глава и зачака стражите да доведат наглия варварин, успял с едно махване на ръката да съсипе размишленията й.
Мидкемиецът беше с мокра коса и само по препаска. Искането на Мара да го почистят бе изтълкувано по най-простия възможен начин: стражите просто го бяха хвърлили в най-близкото корито за нийдра. Боят и последвалото накисване обаче не бяха смирили духа му. Насмешката в очите му се бе сменила с едва сдържан гняв.
Непокорството му притесни Мара. Люджан често прекрачваше границата на доброто държане със закачливото си бърборене, но никога мъж с по-низше социално положение не беше дръзвал да я гледа с такъв неприкрит укор. Изведнъж съжали, че не беше поискала да й донесат по-скромен домашен халат, но все пак реши да не вика слугинята, за да не придаде значимост на погледа на един варварски роб. Вместо да изпита смут пред другоземеца, му отвърна със също толкова обвиняващ поглед.
Стражите се колебаеха какво да правят с нещастника, когото бяха домъкнали пред господарката си. Понеже стискаха здраво грамадния мъж под мишниците, я удостоиха с непохватни поклони и по-старшият попита притеснено:
— Господарке? Да го натиснем ли да коленичи?
Мара погледна водата, капеща върху лъснатия под. В локвата се виждаше и кръв.
— Не. Оставете го прав.
Плесна с ръце и нареди да донесат кърпи.
Един роб дотича с наръч благоуханни кърпи, поклони се и чак тогава осъзна, че господарката му ги иска заради мръсния варварин.
— Какво чакаш? — сопна му се Мара. — Избърши този звяр, преди да е съсипал пода.
— Да, господарке — отвърна робът, поклони се, после започна да попива водата по зачервената кожа на плещите на варварина, най-високото място, докъдето можеше да стигне.
Мара огледа грамадния роб и след миг взе решение.
— Оставете ни — заповяда на стражите си.
Те пуснаха варварина, поклониха се и се изнизаха в коридора.
Варваринът разтърка китките си, където го бяха стискали пазачите. Робът, който се опитваше да го избърше, изглежда го дразнеше и след като погледна Мара, другоземецът го бутна настрани, взе чисти кърпи от купчината и се доизбърса. Робът гледаше отчаяно купчината прогизнали от кръв мокри кърпи, струпани около краката му.
— Занеси ги на перачките — нареди му Мара и махна с ръка на червенокосия да си избере възглавница и да седне.
Огледа внимателно лицето му. Той й отвърна със също толкова пронизващ поглед. Изведнъж Мара се почувства не в свои води. Нещо в този мъж я смущаваше. Това я порази: все още мислеше за него като за мъж! Робите бяха стока, не хора. Защо този човек я караше да се чувства… несигурна? Опитът й в ролята на Управляваща господарка й позволи да си придаде властност. Искаше да разбере защо този варварин я кара да забрави положението му. Помъчи се да говори спокойно и дори хладно:
