От външните стаи долетя вик:
— Господарке!
Мара облиза пресъхналите си устни, преглътна и проговори с усилие:
— Да, Люджан?
Бойният водач на Акома нахлу в стаята и възкликна:
— Господарке! — Облекчението му се изля като вълна. — Ранена ли си?
Чак сега Мара огледа оплисканата си с кръв дреха. Овладя се и отговори спокойно:
— Не. Добре съм.
Погнусен от натежалата воня на смърт, Кевин пристъпи към прозореца. Рамката беше накълцана на трески, а отвъд малката градина в тухлената стена се виждаше зейнала дупка.
— Дошли са от съседния апартамент — каза той. — Затова се изсипаха толкова много отзад.
Люджан подаде един меч на Мара и каза:
— Някои от убийците носеха стомана.
— Богове! — възкликна Мара. — Това е меч на династия! — Огледа оръжието по-внимателно и се намръщи. — Но дръжката му е съвсем обикновена. Няма никакви знаци на клан или дом. — Махна към коридора. — Нареди да огледат мъртвите. Вижте дали има още такива мечове.
— Какво значение има пък това? — попита Кевин.
— В империята има много малко такива мечове — обясни му Люджан. — Всеки дом, който може да проследи родословието си до зората на историята ни, има по един, или поне така гласи мълвата. Само господарят на дома, Управляващият лорд, има достъп до такова оръжие. Безценни са. Отстъпват само на натами по важност за честта на един дом.
Мара потвърди думите му:
— Да. Акома има такъв семеен меч и аз го пазя за Аяки. Рядко оръжие от стомана.
Влязоха в плувналата в кръв централната стая. Воините на Акома разчистваха пода от мъртвите. Още пет стоманени меча бяха подредени до едната стена, а с този у Кевин броят им нарасна на шест.
Люджан погледна мечовете със страхопочитание.
— Откъде може да са се взели?
— Минванаби? — попита Кевин.
Лордовете на Ксакатекас и Бонтура влязоха от предната стая, и двамата оплискани в кръв, и също се втренчиха в оръжията.
Кевин почисти меча си в гънките на робския си халат и каза:
— Този е нов. Още има смътни следи от колелото на точиларя. — Огледа го по-добре и добави: — Няма знак на производителя обаче.
Всички очи се извърнаха към роба. Илиандо си пое дъх и отвори уста да го скастри, но любопитството на Хопара го изпревари.
— Кой би имал умението да направи древни оръжия?
Кевин сви рамене.
— Сред моя народ може да го направи всеки добър ковач.
Илиандо вдигна един от мечовете, огледа го и изсумтя:
— Остър е, но не мисля, че е изработен толкова фино като мечовете на предците ни. Тези оръжия може да са копия, направени от по-лоши метали.
— Но къде може да намери човек такова богатство? — попита Хопара.
— На моя свят — отвърна Кевин.
Лордовете се спогледаха, без да кажат нищо, и Кевин продължи:
— След битка вашите воини събират мечове и броня като плячка. И значи някой се сдобива с достатъчно желязо и добър ковач и му показва едно от оръжията на предците ви… — Кимна към оръжието в ръката си. — И ковачът го дублира. Този меч не е много по-различен от използваните от планинския народ на хадатите в родната ми земя. Всеки ковач от Ябон би могъл да изкове такъв меч, а сред пленниците тук сто на сто има ковачи. Така че някой от лордовете ви…
— Минванаби — почти изсъска Мара. — Всички метали, пренесени през разлома като плячка, са собственост на империята, някои изпратени като данък на храмовете, някои в имперската съкровищница, а останалите — за поддържането на армията на Мидкемия. Но събраното се надзирава от Военачалника, а в негово отсъствие — от първия му помощник-командир. Тасайо беше на този пост пет години. Предостатъчно време за човек без скрупули да отклони незаконно ресурси към именията на братовчед си. — Тонът й стана замислен. — Или за лична употреба.
На широкото лице на Илиандо се изписа отвращение.
— Ако всеки убиец е носил такова оръжие, цената на тази атака е невероятна!
— За набег в Имперския дворец ли? — намеси се Хопара. — Бих се обзаложил, че има поне пет пъти повече такива мечове.
— Огледа зацапаните с кръв дъски на пода. — Никаква гаранция за успех и всеки е очаквал да загине. Да, логично е Тасайо да е наел тонгите.
Кевин изрита един шлем на паднал черен воин и попита:
— Тогава кой е изпратил тези?
— Който и да е бил, това бе добре дошло за нас — заяви Хопара. — Не знам дали щяхме да издържим сами срещу тонгите.
Лорд Илиандо погледна многозначително към Кевин, който още държеше металното оръжие, и заяви:
— Боговете няма да харесат това. Един роб да…
Но Люджан го прекъсна:
— Не съм видял нищо.
Лордът се обърна към Мара, ядосан от грубостта на командира й, но тя му отвърна с безизразен поглед:
— Нищо нередно не съм видяла, лорд Бонтура.
Илиандо си пое дълбоко дъх, готов да избухне, но Хопара се намеси дипломатично:
— Струва ми се, че говориш за меч, който спаси живота ти.
Господарят на Бонтура се изчерви, покашля се, прониза с поглед Кевин, после сви рамене и каза с неохота:
— И аз не видях нищо.
Тук, в жилището на Акома, след като бяха загинали войници на Акома, за да опазят живота му, да възрази на думата на Господарката и госта й означаваше да оскърби честта на Мара.
Кевин се ухили и подаде окървавения меч на Люджан, а Мара побърза да облекчи напрежението:
