— Господа, редно е всеки от вас да вземе по два от тези мечове, като военна плячка. Смятам с другите да възнаградя достойни войници заради доблестната им служба.
Лордовете сведоха глави в поклон, тъй като дарът й беше безценен.
— Щедростта ти е неописуема, лейди Мара — каза Хопара.
Господарят на Бонтура кимна. А по блясъка в очите му, докато пресмяташе огромната печалба, Мара разбра, че алчността го е завладяла. Нарушението на Кевин щеше да бъде простено.
— Разчистете покоите ми — нареди Мара на Люджан.
Оцелелите воини и слугите се разбързаха. Мъртвите нападатели още веднъж бяха огледани за някакви податки кой може да ги е наел. Не намериха нищо — тонгите печелеха заплащането си с анонимност и си личаха само по татуировката със синьото цвете на хамоите и боядисаните в червено ръце, а войниците с черните брони нямаха никакви отличителни знаци.
След като се увери, че няма да се намери нищо уличаващо, Люджан накара хората си да изхвърлят телата в градината. След това нареди на воините си да барикадират отново прозорците и вратите и да се погрижат за ранените.
Един войник поднесе на Мара купа уханна вода и кърпа и докато миеше лицето и ръцете си, тя му каза:
— Съвсем добре се справяш, Джендли. Но утре ще ми трябва и истинска слугиня, ако искам да изглеждам прилично за съвета.
Лорд Хопара се засмя, изненадан, че толкова крехка жена като нея намира сили да погледне отвъд убийствения ужас на случилото се в последния час.
— Започвам да разбирам защо баща ми толкова ти се възхищаваше — започна той и внезапно замълча, когато странно усещане облада всекиго в стаята.
Последва съсък, като изригване на пара от кипящ котел, и на пода лумна зеленикава светлина. И най-твърдите воини инстинктивно се присвиха и посегнаха към мечовете си.
Блясъкът се усили до ярка светлина и всички изтръпнаха от нахлуването на тайнствена, злокобна енергия.
— Магия! — изсъска лорд Бонтура.
Петното стана още по-ярко, изду се и се загърчи. Никой не можеше да помръдне, въздействието на светлината бе хипнотизиращо.
Появиха се искрящи очи и клинообразна глава, опашка изтупа по пода.
— Релли! — промълви изумен Хопара.
Кевин бе виждал най-отровната змия на Келеуан, но тази бе огромна. И грееше с нажежен зеленикав блясък, който хвърляше злокобно сияние. Съществото изпълзя половин педя напред, главата му се вдигна и раздвоеният му език пробяга навън от люспестите челюсти.
Кевин хвърли поглед към Люджан, който стискаше с вцепенени пръсти дръжката на меча си. Никой човек, колкото и да е бърз, не можеше да се надява, че ще извади оръжието си и ще нанесе удар преди влечугото.
— Никой да не мърда! — прошепна Мара.
Сякаш гласът й предизвика реакция — тихо съскане прониза въздуха. Змийската глава рязко се завъртя към Господарката на Акома. Очите на съществото блеснаха още по-ярко и сякаш грейнаха зловещо през тялото на войника, коленичил между него и Мара, за да измие лицето на господарката си.
Магическото привидение се плъзна настрани, опашката шибна въздуха и се нави, а главата се надигна и се изви назад за удар.
Люджан кимна на Кевин и той направи бавна безшумна стъпка назад. Люджан вече имаше достатъчно пространство, така че измъкна меча си и замахна към врата на змията.
Но не можеше да се мери със скоростта на тайнственото привидение. Змиеподобното същество се стрелна напред и удари мълниеносно.
Мечът на Люджан посече във въздуха, а Мара извика стъписана. Воинът пред нея хвърли легена и я предпази с тялото си и сияещото привидение не улучи целта си. Зъби като стрели пронизаха кожената броня като плат. Клинообразната глава ги последва, вля се в тялото на воина като течност през дупка — а след нея и болезнено зеленикавото сияние.
Стаята притъмня.
Воинът изкрещя. Юмруците му се стиснаха в агония, а очите му засияха зелени. Блясъкът ставаше все по-ярък, изливаше се през кожата му на потоп, който изгаряше, изригваше и заслепяваше. Плътта му запращя и започна да се набръчква. Бялото на очите му се изду и се сви, а зъбите му грейнаха смарагдовозелени във венци, които димяха и почерняваха.
Хопара и Илиандо се присвиха назад в безмълвен ужас. Мара седеше замръзнала, сякаш магията я бе вкаменила. Само Кевин, тласнат от любовта, намери воля в себе си да реагира: пресегна се покрай воина, който се гърчеше в безумно страдание, хвана Мара под мишницата, дръпна я настрани и се хвърли върху нея.
Люджан най-сетне възвърна рефлексите си и замахна пак. Дим блъвна от посечения труп, а зеленото сияние примига и угасна. Остана само пламъчето на мигащия светилник.
— Някой магьосник желае смъртта ти, лейди Мара. Това нещо те откри по гласа! — прошепна Господарят на Бонтура.
Кевин се надигна от Мара и поклати глава.
— Не мисля.
Лорд Бонтура като че ли се ядоса, че му противоречат, но Мара също се надигна от пода и попита спокойно:
— Защо?
Мидкемиецът я погледна с твърдите си сини очи.
