— Ако някой Черен халат искаше да те убие, никой от нас нямаше да може да те спаси. Едно от онези огнени кълба, които видяхме на игрите, щеше да сложи край на всичко тук! Но ако някой иска адски да те изплаши като предупреждение, една змия е наистина много подходяща.
— Змия? — повтори Мара. — Да, може би си прав.
— Има и друга възможност — подхвърли Хопара, след като избърса потта от челото си. — По-низшите магьосници и жреци също могат да правят магии и за разлика от Великите в Събранието, може да са податливи на подкуп.
— Кой? — Кевин се постара да прикрие трепета в гласа си. — Кой би имал такива средства?
Хопара погледна трупа на войника, умъртвен от заклинанието, и устните му се изпънаха в болезнена усмивка.
— Ако човек може да вложи богатството на цяла държава, за да купи убийци тонг, не би ли могъл също така да плати на жреците на могъщ храм или да наеме услугите на магьосник ренегат?
— Минванаби ли обвиняваш? — попита Илиандо.
— Може би. Или тези, които ни пратиха войниците в черно. — Хопара се намръщи. Свъсил вежди, приличаше досущ на Чипино. — Може би ще го разберем утре, ако доживеем до заседанието на Съвета.
Последваха още четири атаки.
През цялата нощ войниците на Акома и съюзниците им удържаха нападенията на воини в черно без отличителни знаци на дом. Тонгите не ги безпокоиха повече, но войниците в броня връхлитаха на вълни.
При последния щурм защитниците бяха принудени да отстъпят в малката задна спалня. Натикани в тясното пространство, отбиха прииждащите от коридора врагове и друга, които натискаха да влязат през разбития прозорец. Кевин бранеше Мара. След третата атака почти никой не беше останал без рани и най-обвързаният с традицията цуранин беше твърде изтощен, за да обвини червенокосия гръмогласен варварин, че държи меч и щит. Той се сражаваше рамо до рамо с най-добрите воини и беше работа на боговете да решат съдбата на роб, отказал да признае мястото си.
След четвъртата атака Кевин едва се държеше на крака. Ръката му се беше схванала от умора, а коленете му трепереха неудържимо. Когато последният воин в черно падна под меча му, краката му се огънаха и той се свлече на пода.
Мара му донесе вода и той се засмя уморено на тази смяна на ролите. Огледа касапницата наоколо. Под, възглавници, стени, всяко кътче в стаята лъщеше червено и посечените тела лежаха проснати в гротескни пози. От трийсетте войници на Акома и двете дузини от Ксакатекас и Бонтура, влели се в редиците им, бяха останали само десетима Акома, петима от Ксакатекас и трима воини на Бонтура. Останалите лежаха убити или ранени между купищата облечени в черно трупове.
— Трябва да сме убили поне сто — глухо каза Кевин.
— Може би повече — каза Аракаси, докато клякаше до него. Превръзката, която крепеше ръката му, беше оплискана в червено, а камата в лявата му ръка изглеждаше като залепена за пръстите му от засъхващата кръв.
Кевин кимна към счупената му ръка и попита:
— Как се справяш? Не те ли боли?
— Разбира се, че боли — отвърна Аракаси и погледна към прозореца. — Вече се съмва. Ако нападнат пак, ще е скоро.
Кевин кимна и отиде при Мара, която бе коленичила до ранения Боен водач на Хопара. Чула стъпките му, тя вдигна глава. Изглеждаше болезнено отслабнала на светлината на единствената останала да гори лампа, очите й бяха огромни.
— Как си? — попита Кевин.
— Толкова… напразно похабен живот — успя да промълви тя.
Кевин събра някак сили да протегне ръка и да я вдигне.
— Внимавай да не те чуят другите, скъпа. Ще те изхвърлят от Съвета за нецурански възгледи.
Мара бе толкова изтощена, че дори не можа да се усмихне.
— Не си в безопасност тук — добави той. — Ела. Ще пратим някой от слугите да се погрижи за офицера на Хопара.
Мара поклати глава.
— Късно е.
Кевин погледна и видя, че офицерът на Хопара вече не диша. Спокойната сила и волята му, поддържали мъжете в похода през парещите пясъци на Цубар, вече бяха само спомен.
— Богове, беше великолепен войник.
Отведе господарката си до малката стая, която бе най-защитима. Там Люджан, двама воини и оцелелите от домашния персонал на Мара се опитваха да разчистят телата. Верните паднали войници бяха отнесени в друга спалня, та останките им да дочакат време за почетно изгаряне, а облечените в черно трупове бяха изхвърлени в градината.
Мара се облегна на Кевин.
— Едва ли ще мога да махна някога вонята на тази стая от носа си.
Кевин я погали по косата.
— Смрадта на бойното поле не се забравя лесно.
От външната врата отекна трясък.
— Лашима, няма ли да спрат!? — извика отчаяно Хопара.
Лорд Илиандо стоеше изгърбен и подпрян на меча си и дишаше задъхан. Люджан даде знак на двама воини да заемат позиции до господарката си, след това излезе в коридора, следван плътно от Кевин. Мек като кадифе, глас ги настигна:
— Не се тревожи за нея. Просто се бий, колкото можеш, Кевин от Зюн.
Варваринът кимна, без да се обръща. Аракаси щеше да опази Мара.
