Мара отпрати съветниците си и отведе Великия на верандата. Докато Фумита се настаняваше на една ниска каменна пейка, го огледа крадешком. Косата му беше тъмнокафява, леко прошарена. Лицето беше гладко и скулесто, а носът — по-орлов, отколкото на сина му. Тъмните очи бяха забележимо сходни, само дето у Великия загадъчните им дълбини бяха непроницаеми.
Гостът се настани и Мара седна срещу него, с тясна пътечка помежду им.
— Какво желаеш да обсъдим? — попита Фумита.
— Въпрос, който ми тежи, Велики — започна Мара. Вдиша дълбоко, търсеше подходящи думи. — Като мнозина други, присъствах на Имперските игри.
И да имаше Великият някакви чувства, затаени от онзи ден, не ги издаде. Пронизващата му съсредоточеност я изнервяше повече от прямотата на Хокану. Не беше недосегаем, но и не я насърчаваше с топла благосклонност.
— Да?
— Казват, че Великият, който беше… центърът на бедствието, е освободил воините, които отказаха да се бият на арената.
— Вярно е. — Все така уклончив, Фумита изчака Мара да продължи. Едва ли щеше да изрази по-ясно позицията си, ако беше проговорил. Трябваше сама да се хвърли в дълбокото и да си поеме риска за последствията.
— Това е притеснението ми — каза Мара. — Ако един Велик може да освободи роби, тогава кой друг би могъл? Императорът? Военачалникът? Управляващ господар?
Магьосникът дълго мълча. През паузата, странна като самотата, която може да изпитва риба в градинско езерце, Мара усещаше полъха на вятъра по верандата и долавяше стъпките на слуга, обикалящ вътре из къщата. Чуваше и как някой долу мете пътеката. Всички звуци й се струваха свръхестествено силни. Тези неща бяха част от нейния свят, но изглеждаха някак си отчуждени, докато очите на магьосника оставаха впити нетрепващи в нея. Когато Фумита най-сетне проговори, тонът му не се промени. Думите се откъснаха гладки и отсечени.
— Мара от Акома, въпросът ти ще бъде повдигнат в Събранието.
Без повече думи и преди тя да е успяла да предложи отговор, той бръкна в джоба на пояса си, извади малък метален предмет и го погали с палец. Изведнъж го обкръжи тихо бръмчене и магьосникът изчезна. Каменната пейка остана празна, само лек полъх на въздуха раздвижи гънките на халата на Мара.
Зяпнала и напълно объркана, Мара потръпна. Намръщи се, сякаш пространството, заемано допреди миг от магьосника, можеше да отговори на разочарованието й. Никога не си бе имала работа с Велик, освен онази единствена среща, довела до смъртта на лорд Джингу. За първи път опитваше среща по своя инициатива и възможните последствия я обезпокоиха. Решенията на Събранието бяха непредвидими. Отново потрепери и й се дощя да се върне под завивките с Кевин.
Баржата пристана.
Седнала на възглавничките под балдахина, с чаша плодов сок в ръка, Мара примижа срещу утринната слънчева светлина и си спомни неодобрението на Накоя за това пътуване до Кентосани. Но сега, докато гледаше оживената дейност по пристанището и броеше търговските баржи, закотвени и чакащи ред за разтоварване, прецени, че оценката на Аракаси е вярна. Поне по улиците и обществените площади градът се беше съвзел от хаоса, развихрил се на Имперските игри преди шест месеца. За Мара това изглеждаше подходящ момент да се върне в Свещения град. Накоя с право подозираше, че мотивът й — посещение на дребен политически противник с цел да промени избора му на съюзници — е по-дълбок, но Мара не разкри мислите си на никого.
Поръча да приготвят носилката и събра почетната си гвардия. Беше взела само двайсет и пет воини. Отбиването й в града щеше да е за кратко и не се притесняваше от убийци. Събранието, както и императорът, вероятно нямаше да гледат благосклонно на нарушаване на обществения ред и всяко убийство щеше да предизвика задълбочено разследване, а никоя фамилия не би рискувала в този момент.
Освен минималния брой слуги Мара бе взела със себе си само Кевин и Аракаси.
Щом тръгнаха, Кевин попита:
— Та защо всъщност предприе това пътуване?
Облечена в по-тънък халат, отколкото избираше обикновено за улично пътуване, Мара надникна между завеските на носилката.
— Попита Аракаси за това само преди час.
— И той ми каза същата лъжа. Че само ще направиш официална визита на добра воля на лорд Куганчалт от Гинечо. Не го вярвам.
Мара протегна ветрилото си през завеските и го перна укорително по китката.
— Ако беше свободен, щях да съм принудена да се опълча на това твърдение. Да ме обвиниш в лъжа е оскърбление на честта на Акома.
Кевин хвана ветрилото, обезоръжи я закачливо и й го върна с поклон, в подражание на цурански благородник от по-низш дом, ухажващ дама с по-висок обществен сан.
— Ти всъщност не излъга — призна той и се ухили, докато Мара едва потискаше смеха си на клоунадата му зад вече разтвореното си ветрило. — Просто не ми каза какво си наумила.
