Старата жена се поклони и напусна, а Мара се замисли отново. Толкова много събития в живота й бяха в резултат на това, че е Управляваща господарка. И все пак задълженията, огромната отговорност, дори опасността, на която се натъкваше по пътя си — тези неща не бяха страшното бреме, каквото бяха изглеждали в деня, в който бе напуснала храма на Лашима. Откакто бе приела мантията на Акома, беше започнала да се радва на властта си, да се наслаждава на това да изправя ума си срещу машинациите на Великата игра. Тези неща й даваха свободата да преследва нови идеи. Какво щеше да е, ако оставеше решенията на други? Можеше ли да се примири с това да събира птици ли, да украсява дневни или да бъде сватовница на млади, както правеха други дами? Някои жени упражнява власт по свой начин, понякога с впечатляващ резултат. Можеше ли да го прави като Исашани от Ксакатекас и да изпитва толкова удовлетворение от задкулисната игра, колкото изпитваше сега, на мястото на неоспоримата власт?
Мара отново въздъхна.
В този момент сянка падна на паравана откъм градината и познат глас каза:
— Знам за какво мислиш.
Мара вдигна очи и видя, че Кевин я наблюдава с лукава усмивка.
Беше изразил мнение, както го правеше винаги, без да дочака поканата й.
— Чудиш се какво ли ще е да си дадеш отдих и да оставиш този млад воин от Шинцаваи да ръководи нещата.
Изумена до смях, Мара възкликна:
— Ти… Чудовище такова!
Кевин се хвърли до нея, отметна назад червено-златистата си коса, която ужасно се нуждаеше от подрязване, и устата му спря само на няколко пръста от нейната.
— Прав ли съм?
Тя го целуна. На чара на Хокану можеше да устои, но този мъж бе отрова в кръвта й.
— Да, проклет да си!
— Ще ти кажа точно какво ще е. Скучно. — Кевин направи широк жест, който завърши с прегръдка. Целуна я. — Ти обичаш да властваш.
— Никога не съм пожелавала мантията на Акома — възрази тя рязко.
— Знам — каза той с лекота, без да се поддава на предизвикателството. — Това обаче не променя факта, че я обичаш.
Мара си позволи снизходителна гримаса.
— Никой не те е питал за мнение.
Не беше отрекла твърдението му. За Кевин това бе равносилно на признание, че е прав. Когато се отпусна доволна на рамото му, той продължи безмилостно със заключенията си.
— Мъжът, когото ухажваш, не е слабак. Щом стане твой съпруг, той ще командва и освен ако не разбирам цуранската традиция погрешно, управлението ще ти бъде отречено завинаги. — Усмихна се злобно и попита: — Е, ще се омъжиш ли за него?
Мара се пресегна, сграбчи червената му брада и я дръпна закачливо.
— Глупак! — Преди да е успял да нададе вой, го пусна. — Бих могла. — Когато очите му се разшириха, добави: — Но още не. Политическият момент е лош и освен това има някои неща, за които трябва да се погрижа.
— Какви например? — попита Кевин с внезапна сериозна загриженост.
Мара осъзна, че шегите му всъщност прикриват глождеща несигурност, и лицето й помръкна.
— Например да унищожа Тасайо от Минванаби.
Масата беше празнична. Хартиени фенери мятаха стрели светлина през прорезите си и обагряха виното в щедър рубин. Блюдата и приборите бяха възможно най-изящните, но нито Мара, нито гостът й бързаха да довършат последните сладкиши. Хокану седеше отпуснат на възглавничките си, но външното му спокойствие беше престорено.
— Разбирам, естествено.
Тонът му беше кротък и в него нямаше нито изненада, нито негодувание. Но Мара вече го познаваше достатъчно добре, за да забележи мига, който му бе трябвал, за да се овладее след отказа й — по политически съображения — на неофициалното му предложение за брак. Не беше отчаян, най-малкото не и с онази гневна горчивина, която бе проявил Джиро, когато бе избрала брат му, нито като изритано куче, каквото огорчение показваше Кевин в мрачните си настроения, но изпитваше искрена болка от това, че е отхвърлен.
Сърцето я заболя от тъгата му.
— Да — добави тя с по-малко равнодушие, отколкото възнамеряваше. — Трябва да разбереш сърцето ми.
Хокану сведе очи към ръцете си — спокойни, отпуснати, нетрепващи около чашата вино. Мара импулсивно съжали, че не може да се пресегне над масата и да вземе дългите му изящни пръсти в своите. Но това щеше да е неловко, ако не и неуместно… Не се съгласяваше да стане негова съпруга. И все пак не можеше изцяло да скрие съжалението си.
— Аз… възхищавам ти се повече, отколкото предполагаш. Ти си всичко, което бих искала у един баща на децата ми. Но и двамата управляваме. Домът ни ще е като въоръжен лагер… Къде бихме живели? В това имение, обкръжени от войници, които не са ти верни? В бащиното ти имение, с войници, които не са верни на мен? Можем ли да поискаме от хора, заклели се на нашето фамилно натами, да се подчинят на тези от друг дом, Хокану?
Произнасянето на името му така, както само тя можеше да го изрече, предизвика горчиво-сладка усмивка, а думите й причиниха изненадано повдигане на веждите.
