Мара се отпусна в прегръдката й, сякаш отново беше някогашното момиче.
— Накоя, направих каквото трябваше, като отхвърлих ухажването на Хокану. Но ме измъчва някаква безпричинна тъга. Как може да обичам Кевин толкова дълбоко, колкото го обичам, и в същото време да изпитвам съжаление, че отклоних предложението на Хокану?
Накоя нежно я погали по бузата, както го бе правила през трудните години на отрастване.
— Дъще, сърцето може да побере в себе си повече от един. Всеки от тези двама мъже има място в него.
Мара въздъхна, отдавайки се за миг на утехата от прегръдката на старата жена. След това се усмихна тъжно.
— Винаги си ме предупреждавала, че любовта е трънлив храст. Така и не разбирах досега колко е вярно… и колко много са тръните.
Звукът на гонга отекна и Мара се вцепени. Кевин тъкмо бе започнал да плъзга дланта си по гърба й, но топлата плът изведнъж се изплъзна, избяга от пръстите му. Той се надигна в разбърканите завивки и със закъснение осъзна, че никога преди не е чувал тона, който ги беше събудил. Попита тихо:
— Какво става?
Съненият му въпрос остана нечут в настъпилата суматоха: вратата към покоите на Мара се плъзна и две слугини влязоха припряно с гребени и игли. Последваха ги други, отвориха широко гардероба и след миг господарката се оказа затрупана от официални халати и обкръжена от жени, които започнаха да сресват разрошената й от спането коса.
Кевин се намръщи още повече, като осъзна, че господарката му не е казала и дума, за да предизвика това ненавременно нахлуване.
— Какво става? — запита той отново, този път достатъчно високо, за да го забележат.
— Идва Велик! — отвърна Мара нетърпеливо, след което бързо се разпореди на слугините си кои накити желае да носи с официалното си облекло. — Ще искам за този повод желязната огърлица и също тиарата от нефрит.
— В този час? — учуди се Кевин, стана, взе сивия си халат и го облече.
Мара въздъхна раздразнено:
— Повечето дни щях да съм станала преди час.
— Е, добре де — промърмори Кевин, явно оказал се виновната страна. Беше направил всичко за да я задържи в леглото и в началото се бяха отзовали на усилията му с охота. — Моля да ми простиш, господарке. — Тонът му бе закачлив, но той явно беше объркан от внезапното й измъкване от прегръдките му.
— Великите нямат излишно време за капризи. — Като че ли бе готова да добави още, но при втория удар на гонга мекотата на лицето й, започнала да прелива в усмивка, изчезна. — Достатъчно! Великият вече е тук!
Слугините се заотдръпваха с поклони, а господарката им се изправи, доволна, че косата й е прибрана в скромна, но спретната прическа, стегната с четири игли. Редкият метален накит и нефритената тиара бяха напълно достатъчни, за да се увери Великият, че не гледа небрежно на идването му.
Щом обу пантофките си и тръгна към вратата, Кевин я последва по навик.
— Не — спря го тя. — Не може да дойдеш.
Той понечи да възрази, но Мара го прекъсна:
— Мълчи! Ако този магьосник реши, че си го оскърбил по какъвто и да било начин, може да заповяда смъртта на всеки член на този дом. Ще съм принудена да се подчиня, каквото и да ми струва. Думите на един Велик са закон. След като знам това, отказвам да рискувам да чуе невъздържания ти език.
Не позволи повече възражения, а бързо излезе и тръгна през двора към друго крило. Там имаше малка петстенна стая без никакво обзавеждане или украса, освен инкрустираната с оникс в пода птица шатра. Помещението не беше използвано през целия й живот, но всяко домакинство имаше подобна стая, или кътче, или алков, с ясен символ, инкрустиран в пода. Всеки магьосник в империята можеше да съсредоточи волята си върху фигурата на съответния дом и да го посети, когато пожелае. Такова Пристигане традиционно се известяваше с тона на гонга, отпратен с магия до мястото, където Великият възнамеряваше да се появи. Втори звън възвестяваше пристигането му, а това бе станало вече преди няколко минути.
Накоя, Кейоке и Сарик вече стояха пред строг на вид мъж в черен халат. Мара се поклони дълбоко.
— Велики, прости ми, че се забавих да те поздравя. Трябваше да се облека.
Великият кимна, сякаш въпросът бе маловажен. Беше слаб, среден на ръст, и макар халатът да скриваше тялото му, нещо в стойката му й се стори познато.
— С посредничеството на един, към когото изпитвам известна привързаност, бях уведомен, че желаеш да говориш с мен.
Щом чу гласа му, тя се сети: това беше Фумита, истинският баща на Хокану, наследника на Шинцаваи. Хокану наистина бе приел молбата й много лично. И изглежда се потвърждаваше догадката й, че все още съществува някаква семейна връзка между този член на Събранието и Шинцаваи.
Не посмя да мисли повече за това. Ако решаха, магьосниците можеха да четат умовете на хората. Тя много добре помнеше магията, която бе разкрила картите на Джингу от Минванаби. Затова каза вежливо:
— Велики, нужна ми е мъдростта на личност като теб, за да служа на империята.
Мъжът кимна и каза:
— Тогава ще поговорим.
