— Мара, надявах се, че ще дойдеш да живееш с мен в бащиното ми имение и че ще назначим някой, когото ти избереш, за регент на Аяки, докато момчето стигне пълнолетието си. — Хокану направи пренебрежителен жест, насочен изцяло към него самия. — Прости ми за неразумната самонадеяност. Трябваше да предвидя, че точно ти от всички жени няма да реагираш по осветения от времето обичаен начин. — На лицето му се изписа самоирония. — Възхищавам се на свободния ти дух. Да направя от теб обикновена съпруга ще е все едно да затворя в клетка птица ли, сега го разбирам.
Беше красив, особено с играещите по лицето му светлини на фенера, от които очите му бяха дълбоки като горски езера, посветени на боговете. Мара вдиша дълбоко, за да се овладее.
— Прекрасна надежда, Хокану. — Преди да осъзнае, че се поддава на чувството си, Мара се пресегна над масата и докосна ръката му. Кожата му беше много топла, вените му се бяха издули. — И можеше да се сбъдне, ако Тасайо от Минванаби не висеше като меч над шията ми. Ако ти и фамилията ти не бяхте в сърцевината на плана на императора да наложи мир над Висшия съвет. Ако…
Другата му ръка нежно затисна нейната. Изражението му се промени, не към гняв или болка, а по-скоро към дълбок интерес.
— Продължавай…
— Ако живеехме в мир… — Тя се поколеба, несигурна как точно да изрази идея, вдъхновена главно от Кевин. — В мир, в който законът управлява на дело, както и на думи, в който политиката не допуска убийство… — Замълча и осъзна, че неговото мълчание е отражение на нейното; че ръката му върху нейната се е стегнала със споделено негодувание срещу вродените пороци в културата им, които тя самата с неохота бе започнала да осъзнава. Тази толкова лесно постигната хармония я притесни и за да се отдалечи от нея, Мара Се съсредоточи само върху думите. — Ако живеехме във време, когато знаем, че децата ни могат да отраснат, без да ги дебнат ножове зад всяка врата, тогава, Хокану от Шинцаваи, за мен щеше да е дълбока чест да стана твоя съпруга. Няма друг мъж в империята, когото бих предпочела да имам за баща на следващото ми дете. — Извърна очи от него от страх присъствието му да не я изкуси към още по-големи нарушения на протокола. — Но докато светът е такъв, какъвто е, един съюз между нас само ще донесе риск и на двата ни дома.
Хокану мълчеше. Погали ръката й, преди да я пусне, и не каза нищо, докато тя отново не го погледна право в очите.
— Ти си твърде мъдра за годините си, лейди Мара. Не мога да се престоря, че не съм разочарован. Мога само да се възхитя на твърдостта ти. — Сведе глава в поклон. — Рядката ти душевна сила те прави още по-желана.
Очите на Мара се навлажниха.
— Хокану, някоя дъщеря на друг дом ще бъде щастлива съпруга.
Хокану се поклони на комплимента.
— Такава дъщеря ще трябва да има изключителен късмет, за да може да измести чувствата ми към теб. Преди да си тръгна, бих ли могъл поне да знам, че гледаш с благоразположение на едно приятелство с Шинцаваи?
— Разбира се — отвърна тя, замаяна от облекчение, че не се беше ядосал и че не бе приел отхвърлянето на предложението си като обида. Страхувала се беше повече, отколкото съзнаваше, че отказът й би могъл да го обърне срещу нея. — Бих го ценила като привилегия.
— Смятай го за дар — каза Хокану. — Дар, който заслужаваш. — Отпи последната глътка от виното си и с изискана любезност започна да се сбогува.
Мара го изпревари, най-вече за да отложи неприятния момент на раздялата.
— Ако позволиш, бих помолила за една услуга.
Тъмните му очи се взряха в нея искрено, без подозрение, че би могла да използва слабостта му в своя изгода, а в напрегнато желание да отгатне мотивите й. Мара разчете погледа му и разбра дълбоко в сърцето си колко си приличат: и двамата притежаваха инстинкт за Великата игра и волята да залагат смело.
— Каква услуга, лейди Мара? — попита Хокану.
Тя се постара да го каже небрежно, защото темата беше наистина неудобна.
— Разбрах, че един от Великите често посещава вашия дом.
Хокану кимна, лицето му стана безизразно.
— Самата истина.
— Много бих искала да проведа неофициален разговор с такава особа. Ако би могъл да ми уредиш среща, ще се смятам за твоя длъжница.
Очите на Хокану леко се присвиха, но той не прояви любопитство за мотивите й.
— Ще видя какво мога да направя.
Изправи се и я удостои с официален поклон, наред с обичайните любезни фрази. Мара също стана, натъжена, че атмосферата на интимност бе нарушена. Чарът му вече бе само на повърхността и колкото и да се опитваше, не можеше да го разгадае по-надълбоко. След като той си отиде, тя поседя на светлината на хартиените фенери, като въртеше и въртеше чашата с вино в ръцете си. Не можеше да си спомни последните му думи, а само, че беше прикрил чувствата си твърде добре.
Възглавничките от другата страна на масата изглеждаха повече от празни, а нощта — повече от тъмна.
След това дойде Накоя, както бе очаквала: инстинктите на старата жена бяха непогрешими. След като погледна господарката си, тя седна до нея и каза:
— Дъще на сърцето ми, изглеждаш притеснена.
