Мара седеше, загубила дар слово. Никога не беше чувала за роб, дръзнал да се натрапи в покоите на Управляващ господар, без да бъде повикан, да води личен разговор с друг роб и след това да се оттегли без разрешение, при това да се усмихва на законната си господарка, все едно й е равен. Едва успя да се сдържи да не заповяда веднага да го накажат. Вече беше напълно убедена, че трябва да разбере повече за тези варвари.
Прати да намерят друг надзирател, който да поеме варварите и да ги накара да подрязват акасите, след това отново насочи вниманието си към Кевин.
— Кажи ми как се отнасят слугите към господарките си в земите, където си роден?
Варваринът й отвърна с предизвикателна усмивка. Очите му дръзко обходиха тялото й, покрито само с почти прозрачния халат.
— Преди всичко — почна той, — всяка дама, облечена като теб пред слугите си, все едно си проси да я… — Помъчи се да намери дума, след което каза: — На моя език изразът е неучтив. Не знам как вие го чувствате тук, но след като ми показваш всичко, което имаш, без да те е срам, очевидно тези неща не те притесняват.
— За какво говориш? — сопна се Мара на ръба на търпението си.
— Ами… — Той се докосна по мръсната препаска и вирна средния си пръст. — Това, което правят мъжът и жената, за да си направят деца.
Мара се вцепени. Може и да й беше трудно да мисли за този варварин като за роб, но той очевидно не изпитваше никакво затруднение да мисли за нея като за жена. Тихо и с тон, който можеше да се нарече само опасен, му каза:
— Да намекнеш за такова нещо, дори заобиколно, означава бавна и болезнена смърт, робе! Най-срамната екзекуция е обесване, но ако пожелаем, осъденият да страда, го обесваме за краката. Някои преживяват така до два дни. С купчина жарава точно под главата ти сигурно е крайно неприятен начин да умреш.
Осъзнал колко я е разгневил, Кевин припряно обясни:
— Разбира се, в Зюн е много по-студено, отколкото във вашите земи. В Зюн валят студени дъждове и… сняг, това е, когато дъждът става бял и капките летят като пеперуди. Тогава, а и не само тогава, жените носят дълги поли и животински кожи, за да им е топло. Така че непокритото женско тяло е нещо… нещо, което не виждаме много.
— Дъжд като пеперуди? — попита Мара. — Студен?! И носите животински кожи? Искаш да кажеш с козината? — Ядът й вече бе намалял.
— Когато е много студено, да — отвърна Кевин.
— Колко странно. — Мара се замисли за чутото като дете, на което са разказали за чудеса. — Такова облекло би трябвало да е неудобно тежко, да не говорим колко трудно ще е за робите да го перат.
Кевин се засмя.
— Кожените дрехи не се перат, освен ако не искаш да ги съсипеш. Изтупват се и се изнасят да се проветрят. — Видя, че тя пак се мръщи на насмешливия му смях за невежеството й, и добави бързо: — В Зюн нямаме роби. — Намръщи се. — Кешийците държат роби, но в Кралството робството е забранено.
Това в голяма степен обясняваше неуправляемостта на мидкемийците, заключи Мара.
— Кой върши тежката ви работа тогава?
— Свободни хора. Имаме слуги и арендатори, дали васална клетва на благородниците. Градски жители, търговци и майстори на занаятчийски гилдии също така.
Неудовлетворена от това кратко обяснение, Мара поиска подробности. Седеше неподвижно и слушаше, докато той й описваше структурата на управлението в Кралството. Дълги сенки вече бяха нашарили параваните, преди интересът й да понамалее. Гласът на Кевин вече бе отмалял и пресипнал. Тя също бе ожадняла, така че нареди да донесат плодови напитки и след като й ги поднесоха, покани с жест Кевин да утоли жаждата си.
След това го попита за металообработването, изкуство, за което нейният народ знаеше малко, тъй като металните руди на Келеуан бяха много редки. Това, че мидкемийските селяни имат собствено желязо, месинг и мед, й се струваше немислимо. Твърдението на Кевин, че понякога дори притежават сребро и злато, беше направо невероятно. Удивлението й от такива чудеса я накара да забрави различията помежду им. Кевин реагираше с все по-чести усмивки. Непринудените му обноски пробудиха в нея глад, който не беше си позволявала изобщо да проучва. Улови се, че очите й обхождат тялото му и проследяват жестовете на силните му ръце, когато се опитваше да обясни неща, за които му липсваха думи. Говореше за ковачи, които обработват желязото и оформят твърдите, извити като полумесец „подкови“, които се заковавали на копитата на зверовете, които яздели воините им. Съвсем естествено разговорът им премина към оживено обсъждане на тактика и стигнаха до взаимното откритие, че мидкемийците намират чо-джа за също толкова ужасяващи и враждебни, колкото цураните техните конници.
— Трябва да ме научиш на много неща — каза накрая Мара и на бялото й лице изби червенина. В този момент Накоя почука на вратата, за да й напомни за срещата й със съветниците.
