Лордът на Джингуай пръв пристъпи в Залата на Съвета, с проточилата се след него охрана в жълто-червена броня. Слънцето вече се бе издигнало достатъчно високо и мяташе коси лъчи над централния подиум. Никой, който влезеше, не можеше да пропусне Господарката на трона с искрящите й накити и пищни одежди. Старият мъж й хвърли изненадан поглед и застина на място. Поколеба се, след което се усмихна искрено развеселен и продължи към мястото си в дъното на залата.
— Е, един вече е готов да гледа представлението — прошепна Кевин.
Мара махна с декоративното си ветрило по начин, намекващ му да затаи мислите си за себе си. Лицето й остана безстрастно като алабастър под пластовете грим и пудра. Всичките й нерви и възбуда бяха дълбоко потиснати и скрити.
След час се появиха други петима лордове. Повечето просто се придвижиха към отредените им места след един поглед, хвърлен към Мара. Двама си поговориха кратко, размениха си дискретни жестове и продължиха към столовете си. По обед се появи делегация от шестима лордове, сред които и един от най-могъщите в клана Хадама. Щом прекрачи горния праг, той даде знак на останалите и групата вкупом тръгна към центъра на залата. Слънцето вече грееше пряко над трона от злато и кост, осветявайки Мара като статуя на богиня в храмова ниша. Пред стола на Военачалника лордовете се спряха и вместо да заемат местата си, се струпаха и си замърмориха.
Накрая облеченият в тъмносиньо тръгна към жената на трона.
— Милейди Акома…
Мара го прекъсна.
— Имаш нещо да ми кажеш ли, лорд Полтапара?
Мъжът като че ли настръхна. Изду гърди като птица, след което измери с очи дамата на подиума. Погледът й не трепна, а войниците зад нея стояха замръзнали като статуи. Но в културата на Цурануани тази нагла липса на реакция бе недвусмислено изявление. Лордът се покашля.
— Добре ли си, лейди?
Мара се усмихна на учтивото му поражение.
— О, да, милорд. Ти добре ли си?
Мъжът в синьо се примири, върна се равнодушно и заговори със спътниците си. Кевин промълви приглушено:
— Един долу.
— Не — поправи го Мара, скрила облекчението си зад пърхащото ветрило. — Шестима долу. Лордът, който ме поздрави, е с по-висш ранг от другите, двама от които са негови васали. Другите трима са заклети съюзници и след като все още говорят помежду си, всички ще се подчинят на неговия избор.
Победата беше изразителна, защото с влизането си още и още лордове виждаха, че една от по-могъщите фамилии е приела позицията на Мара преди тях. Явно не желаеха да оспорят популярността й, защото й поднасяха поздравите си и заемаха местата си с различна степен на въодушевление.
След това в залата нахлу признатият бивш Боен вожд на клана лорд Беншай от Чековара. Шарените му халати се издуваха като корабни платна около внушителното му тяло. Потънал в дълбок разговор с един от съветниците си и уверен в своята значимост, той стигна до средата на стълбището към долния под, когато забеляза фигурата, заела полагащия му се трон.
Замръзна за един много кратък миг и очите на потъмнялото му лице се опулиха. После даде знак на бъбривия си съветник да замълчи и задвижи туловището си по останалите стъпала с изненадваща бързина, докато не застана срещу Господарката на Акома.
Кевин премълча коментара си, защото тактиката на Мара вече беше ясна. Въпреки че първите пристигнали бяха владетели с по-низш ранг, всеки, който застанеше пред трона и погледнеше особата на него, се поставяше в неизгодно положение.
— Лейди Мара… — почна лордът на Чековара.
— Добре съм, милорд — прекъсна го Мара. — Ти добре ли си?
Няколко по-дребни благородници прикриха усмивките си.
Отговорът на Мара на незададен въпрос създаваше впечатлението, че Бойният вожд на клана е признал, че позицията й е по-висока от неговата.
Лорд Беншай се запъна и се помъчи да се овладее.
— Това не е…
Мара отново го прекъсна:
— Какво не е, милорд? Допуснах, че проявяваш вежливост. Или съм сбъркала?
Но човек, привикнал с властта, не можеше да бъде избутан настрани с ловко многословие. С много властен тон лорд Беншай извика:
— Седиш на подиума ми!
Господарката на Акома отвърна с най-пронизващия си поглед и изрече със също такава властност, която никой в залата не можеше да пропусне да чуе:
— Не мисля, милорд!
Лорд Беншай се изправи в пълния си ръст. Костените украшения на китките и врата му изтракаха.
— Как смееш!?
— Тишина! — заповяда Мара и останалите в залата се подчиниха.
Покорството им не остана незабелязано за лорд Беншай. Той изви късия си врат и изгледа с гняв лордовете, които не го бяха подкрепили. Само гордостта го опази да не клюмне съвсем. Мара заяви, не само на лорда на Чековара, а на всички:
— Дошло е време за откровен разговор, родственици.
Сега вече в огромната зала се възцари пълна тишина. Думите за кръвни връзки рядко се използваха публично, защото цураните залагаха много на тях. Всяко споменаване за родство, колкото и да беше смътно, се смяташе за важно и лично. Макар всички в клана да имаха кръвни връзки в много далечното минало, с времето те бяха изтънели и никога не се наблягаше на тях, за да не се намеква за дълг или чест.
