— Тоест казваш, че империята няма нужната инфраструктура, за да понесе такава мащабна промяна. Цуранските благородници са твърде разглезени и доволни да управляват собствените си земи, освен ако не им се позволи и да бъдат абсолютни диктатори. Няма да го направят само защото императорът им казва.
Коментарите му й се сториха обидни.
— Не. Казвам, че ако Небесната светлина си мисли да превърне управляващото тяло от владетели в покорни на прищевките му чиновници, ще научи, че заповядването на нещо не е като да го направиш или да принудиш други да го направят.
Кевин равнодушно загледа ноктите на пръстите си.
— Тук не мога да възразя.
Мара се обърна към Аракаси.
— Мисля, че трябва да отидем в Кентосани.
Изведнъж застинал, като изрязана от сянка фигура в тъмното си наметало, шпионинът промълви.
— Господарке, това може да е опасно.
— Кога не е било? — обади се Кевин с хаплив сарказъм.
Мара му махна да замълчи, без дори да погледне към него.
— Длъжна съм да рискувам с предположението, че императорът няма да възрази на една среща на клана Хадама в залите на Съвета. А ако някои членове на партията на Нефритеното око също са в града по това време и решим да вечеряме…
Но днес задкулисните политически игри не представляваха интерес за Аракаси.
— Тези въпроси може да ги обсъдиш с твоя хадонра и съветниците, господарке — прекъсна я с най-леката нотка на острота. — Трябва да се върна при агентите си и да гарантирам сигурността ти.
Потънала в размисъл, Мара не долови необичайната му рязкост.
— Направи го — отвърна му вяло, схванала само повърхностния смисъл на думите му. — Но ще те очаквам в жилището си в Свещения град след месец.
— Твоя воля, господарке. — Аракаси се поклони и изчезна в дъжда навън. Все още потънала в мисли, Мара му остави нужното време да си отиде невидим. След това плесна с ръце за бегача си и повика съветниците си.
Дъждът бе задържал почти всички в къщата и след няколко мига Накоя, Кейоке и Сарик влязоха. Люджан пристигна последен, вмирисан на маслата, с които поддържаше бронята си. Беше се задържал в казармите да обучава младите войници и сандалите му оставиха още локвички след черното наметало на Аракаси.
Мара заговори направо:
— Накоя, прати куриери до всички Управляващи господари от партията Нефритеното око и ги уведоми, че месец след този ден ще пребиваваме в градската ни къща в Свещения град. Акома имат удоволствието да поканят всеки от тях на обяд или вечеря… според ранга, разбира се. — Почти без колебание добави: — Извести всички членове на клана Хадама, че след шест седмици в залата на Висшия съвет ще се проведе среща.
— Господарке, много от клана Хадама се бяха съюзили с Аксантукар. Няма да са така склонни да се върнат толкова рано към Кентосани.
Мара погледна твърдо Първата си съветничка.
— Тогава им дай ясно да разберат: това не е молба. Това е настояване.
Готова да възрази, Накоя прецени бързо остротата на погледа на господарката си. Премисли, кимна отсечено и отвърна не особено вежливо:
— Твоя воля, господарке.
Кевин следеше разговора с нарастваща тревога. Нещо у Мара се бе променило, долови той, макар да не можеше да определи точно какво. Сигурен само, че дистанцията между двамата се е увеличила въпреки всичките му усилия да прояви търпение, гледаше хладното, отчуждено изражение на Мара и реши: до каквото и решение да беше стигнала в мислите си, този път не беше сигурен, че държи да го научи. Играта не беше игра, не и в някакъв понятен за него смисъл. Вече бе достатъчно запознат с политиката на Цурануани и можеше да усети кога събитията водят до опасност. Промените, беше научил отдавна, не ставаха на тази земя другояче, освен с кръвопролитие, и падането на пореден Военачалник предвещаваше ужасна неприятност.
Дъждът биеше по дървения покрив. Падна мрак и макар въздухът да остана също толкова влажен и душен, Кевин усети, че е загубил всякакво желание да спи.
Бурята отмина и макар белите облаци на хоризонта да предвещаваха приближаването на нови дъждове, денят грейна ярко. Мара стоеше на слънцето с изправена стойка и с неразгадаемо изражение. Пред нея, на широката полоса на полето за упражнения, се беше строил целият й гарнизон, всеки боец в цветовете на Акома. Отсъстваха само воините, назначени във владенията в далечни градове, и дежурният патрул по обиколката на самото имение.
Вдясно от нея стоеше Накоя, дребничка под тежестта на официалния халат. Малкият й ръст се подчертаваше от дългия жезъл, увенчан с пера от опашката на птица шатра, официалния знак за поста й на Първи съветник. Зад нея и отляво стояха Кейоке, Сарик и Люджан, също в официални облекла. Инкрустираните скъпоценни камъни и раковини по лакираната броня на офицерите проблясваха ослепително на утринната светлина.
