— Милейди, милорд, ще изчакам настрана, за да можете да проведете разговора си необезпокоявани.
Оттегли се с бързина почти на границата на благоприличието, като остави Мара и Тасайо един срещу друг, само на две крачки разстояние.
В нежеланието си да се унизи да надвиква воя на вятъра Мара остави встъпителните думи за Тасайо. Както очакваше, той не започна с учтивости или поздравления. Тънките му устни леко се извиха и в трепкащата светлина на факлите очите му блеснаха като на саркат.
— Мара, тази ситуация не я бях предвидил. — Махна с ръка към странното им обкръжение: настръхналите воини и плющящите знамена, единствените живи сякаш на сцената. — Бих могъл да извадя меча си и да приключа нещата веднага.
Дръзко уподобявайки злостния му тон, тя отвърна:
— И да опозориш името на своя дом? Не мисля, Тасайо. — После добави сухо, впила тъмните си очи в неговите: — Ще е прекалено. Дори за един Минванаби.
Тасайо се засмя, неочаквано ведър звук над мрачния вопъл на бутана.
— Трябва да проумееш една истина. Човек с достатъчно високо положение може да направи каквото намери за добре безнаказано, Мара. — Изгледа я с присвити очи и добави: — Губим си времето. Защо си тук?
— За Доброто на Империята — отвърна Мара. — Ти водиш армия и ядрото на клана Шоншони до Кентосани. Според мен си тръгнал на война срещу императора.
Външно Тасайо показа интерес, но под лустрото на вежливостта Мара почти физически долови вълната омраза. Възпротиви се на инстинкта да отстъпи назад и едва успя да се овладее. Като при кучета, кръжащи едно срещу друго преди бой, усещаше, че първият, който отстъпи, ще даде повод за атака.
— Ти пък водиш ядрото на клана Хадама — отвърна с измамно ленив тон лордът на Минванаби. — Но аз не те обвинявам, че подготвяш вероломно нападение срещу Небесната светлина.
Мара изрече очевидното:
— Аз не съм в положението на претендент за бялото и златното.
Тасайо сведе глава все едно, че го бе приел като комплимент. Но бдителните му котешки очи следяха всяко нейно движение, търсеха слабост.
Господарката на Акома събра куража си и добави язвително:
— Престани да се перчиш, Тасайо. Надмощието ти няма нищо общо с достойнството. Другите претенденти са в безпорядък заради отношенията си с Аксантукар.
— Съвсем вярно — отвърна Тасайо и се усмихна. — В крайна сметка, тъй или иначе, аз печеля.
— Не. — Мара си позволи лека пауза. — Патовата ситуация би могла да продължи безкрайно. Това ще е изгодно за Небесната светлина, тъй като забавянето ще му позволи да постави империята под своя власт. Имперското правителство може да спи, но не е умряло. С времето все повече лордове ще отстъпят под юрисдикцията на имперския двор и за Висшия съвет ще остава все по-малко власт. Ако Ичиндар заповяда на по-дребните лордове, един по един, да изпратят подкрепа на неговите Бели, укрепвайки неговата власт, скоро пътищата и реката между именията ти и търговските градове ще се командват от неговата армия. Канацаваи вече служат редом с Белите. Кои са следващите? Ксакала? Колко време остава, преди да се окажеш лорд само в границите на собствените си земи?
Очите на Тасайо блеснаха.
— Говориш за възможности, Мара, и при това далечни.
Но поведението му стана по-сдържано. Като разчиташе на малкото предимство, което бе спечелила, Мара се опита да го извади от равновесие.
— Не толкова далечни, Тасайо, и ти добре го знаеш. — Преди да е успял да отвърне, добави: — Има и друга възможност. Какво би станало, ако лордовете Кеда и Ксакатекас дадат подкрепата си за Тонмаргу?
Тасайо се напрегна. Знаеше, че лорд Хопара е неин съюзник, но споменаването на лорда на Кеда бе неочаквано за него.
А Мара заяви:
— Имам предложение. Другите трима претенденти за бялото и златното биха могли да се съюзят само за да ти попречат. Но дори обединени не могат да спечелят. Аз обаче контролирам достатъчно гласове в Съвета, за да обърна изхода.
Търпението на Тасайо изведнъж се изчерпа.
— Ами направи го тогава, Мара. Дай златното и бялото на Фрасай от Тонмаргу и си ходи у дома.
Мара усети вятъра като ледени тръпки по кожата си. Играеше опасна игра с гибелни залози и го знаеше. Но не виждаше друг избор. Твърде много невинна кръв щеше да се пролее, ако се позволеше събитията да тръгнат по най-лошия курс. Подбирайки грижливо фразите си, тя каза:
— Трудността е, че макар да бих предпочела да умра, вместо да те видя спечелил бялото и златното, ти си единственият, който може да държи трона. Лорд Тонмаргу не е човекът, който би могъл да се опълчи на Небесната светлина в собствения му дворец. Тъй че сме оставени с два избора: Военачалник, който е марионетка на императора… или ти.
Предпазлив, но не толкова суетен, че да преглътне всичко казано без подозрение, Тасайо помисли и каза:
— Щом един Военачалник марионетка е по-лоша съдба от смъртта, но в същото време желаеш унищожението ми, какво решение предлагаш?
— Мога да направя за теб това, което бих могла да предложа и на Фрасай от Тонмаргу: заповядам ли, достатъчно лордове ще те подкрепят, за да те поставят твърдо на трона на Военачалника.
