— Изборът на удобен момент няма да я спаси. — Тасайо поглади с палец брадичката си, докато следеше движението на стражите в искрящо бялата броня. — Онова глупаво момче, което се нарича император, може да се самозаблуждава още няколко дни, но никакво позоваване на Имперски мир няма да ми попречи да унищожа враг. — След кратка пауза добави: — Но може да се окаже от полза да изчакаме с удара за по-подходящо време и място. А и ще е забавно да чуем какво желае кучката Акома, просто за да разбера какво да направя, за да я унижа.
Обзет от мрачно предчувствие, Инкомо се напрегна.
— Господарю, не бих изпълнил дълга си, ако не те посъветвам против тази среща. Тази жена е по-опасна от всеки друг владетел в империята, както вече се уверихме.
Тасайо го изгледа гневно.
— Имам армия, Инкомо!
— Става дума за среща, не за битка, господарю. — Първият съветник много добре помнеше как чичото на господаря му беше умрял под собствения си покрив, с армията му наоколо, в резултат на заговора на Мара. — Не виждам с какво може да бъде полезна тази среща за Минванаби, милорд.
Тасайо забарабани с пръсти по възглавничката до коляното си.
— Прати на кучката следното послание. Ще уважа примирието и ще говоря с нея. — Видя помръкналото изражение на Инкомо и жълтите му очи се присвиха. — Не виждам смисъл от това ненужно притеснение. Мара и изтърсакът й избегнаха смъртта на косъм, но когато спечеля бялото и златното, тя ще е първата от враговете ми, която ще унищожа. — Изящен, бърз и уверен, той се изправи. — Може да проявя и великодушие. Може би ще разреша на онези тъпи глупци от клана Хадама да живеят, но само ако станат мои васали, след като ми помогнат да залича името Акома завинаги. — И с рядка усмивка добави: — Твърде много се тревожиш, Инкомо. Винаги мога да кажа „не“, каквото и предложение да направи Мара.
Инкомо не каза нищо. Имаше ужасното чувство, че Мара иска тъкмо това — Тасайо да отхвърли предложението й.
На древния език на народа сцетаки вятърът се наричаше бутана. Означаваше „вятър от демони“ и духаше дни наред, понякога дори седмици. Поривите му бяха сухи и накъсани, пердашеха с вой от далечните планини. В горещия сезон такива ветрове можеха да изсушат непокрито парче месо или плод за часове. В хладния сезон въздухът носеше студ, а нощем температурата спадаше и караше хората да се свиват около огньовете и да се увиват с всичко, което имат. Когато задухаше бутана, простите хора казваха, че псетата са полудели и че демони крачат по земята, предрешени като хора. Знаеше се за мъже, побягнали с писъци в нощта и изчезнали завинаги, и за жени, изпадали в самоубийствена скръб. Безброй легенди имаше за свръхестествени същества, появяващи се, когато бутана запищи над земята. Сивият мъж вървял из империята в такива нощи. Срещнел ли го самотен пътник, трябвало да отговори на гатанка и да бъде възнаграден, ако отгатне, или пък да си изгуби главата. Такива бяха приказките за бутана, жестокия сух вятър, който духаше тази нощ.
На билото на един хълм извън градските стени две малки армии чакаха една срещу друга под ярките звезди. Факли пращяха и знамена плющяха от поривите на вятъра. Офицери с пера на шлемовете стояха пред застиналите войнишки редици. Пред всяка армия стоеше владетел, от едната страна жена, облечена в искряща зелена коприна и смарагди, а от другата мъж с лъскава черно-оранжева броня.
Застанал на равно разстояние между тях чакаше имперски херолд — служебният му халат блестеше като кост под унилия лунен сърп. С достатъчно силен глас, за да изкънти над вятъра, той се обърна към двете сили:
— Нека се знае, че Имперският мир е над този град и неговите околности! Нека никой не вади меч с гняв или за мъст. Тъй повелява Небесната светлина. — Обърна се към свитата, обкръжила Тасайо, и продължи напевно: — Тази лейди, от благороден сан и род, твърди, че идва, за да преговаря с теб за Доброто на Империята. Милорд, приемаш ли?
Тасайо сведе глава и имперският пратеник прецени, че това е достатъчно. Обърна се към чакащата Мара отвъд тясната ивица трева и повиши глас над усилващия се вой на вятъра.
— Милейди, този лорд се отзовава на твоя призив за преговори и приема намерението ти да разговаряте за Доброто на Империята.
Мара отвърна с полагащия се вежлив поклон, в контраст с пренебрежителната грубост на врага си.
Херолдът за миг се поколеба. Позицията му между двама заклети в кръвна вражда противници беше опасна и той го знаеше. Можеше да се разчита на фамилната чест, ставаше ли дума за два толкова древни рода, но само една по-гореща глава сред редовите воини можеше да предизвика касапница. Нужни му бяха цялата подготовка и опит, за да произнесе достатъчно твърдо и високо:
— Кой е най-висшият дълг?
Всеки присъстващ мъж, жена и воин отвърна:
— Да служа на империята.
Имперският херолд даде знак на двете главни страни да се приближат и скръсти ръце. В този момент внезапният порив на бутана прозвуча като стон на погребална песен, херолдът се постара да не го приеме като лоша поличба и завърши с:
