Мара не посмя да проговори. Сълзите напираха в очите й, затова тя бързо дръпна завеските. Люджан махна на носачите да вдигнат носилката и на почетната охрана да тръгне в марш от двора на градската къща. Сарик обаче погледна мидкемиеца с нещо, наподобяващо съжаление.
— Ще ми каже ли някой защо всички се държат, сякаш отиваме на погребение? — попита Кевин.
Отвърнаха му само празни цурански погледи и той се задоволи с впечатляващ низ от шеги.
Екстравагантността му във всеки друг момент щеше да подложи на сурово изпитание сдържаността на воините, но днес остроумията му попадаха в глухи уши. Нямаше и намек за усмивка, още по-малко за смях.
— Богове, какво сте оклюмали като ходещи трупове? — възкликна Кевин и след като никой не отговори, реши да млъкне.
Ескортът мина през най-оживените части на Кентосани и зави към брега на реката.
Напред се изпъваше висока палисада от широки дъски. Кевин рязко спря и само бойните рефлекси на воините зад него ги задържаха да не се блъснат в гърба му.
— Виждал съм такива места — заяви той. — Защо отиваме на робските пазари, Мара?
Без да кажат нито дума, воините на Акома го хванаха за китките.
Кевин се задърпа. Не разбираше какво става. Но воините го държаха здраво.
— Богове! — изкрещя Кевин невярващо. — Ти ме продаваш?
Викът му едва не разби сърцето на Мара. Тя дръпна рязко завеските на носилката и се вгледа в сините му очи, които горяха с невъобразима ярост.
— Защо? — извика Кевин с горчивина, която я съкруши. — Защо?!
Отвърна му Люджан, при това грубо, защото собственият му глас заплашваше да издаде чувство неуместно за воин, още по-малко за офицер с неговия ранг.
— Господарката не се разделя с тебе по своя воля, Кевин, а по заповед на императора!
— Проклет да е императорът ви! — избухна Кевин. — Проклет да е да гние в най-дълбоката яма на Седмия ад!
Зяпачи занадничаха от прозорците и минувачи спряха да погледат.
А варваринът побесня. Измъкна единия си юмрук и просна двама от охраната на Мара, преди другите да успеят да реагират. Мъжете имаха заповед да се въздържат от вадене на оръжия, но докато се включваше в суматохата, развихряща се около мидкемиеца, Люджан се помоли наум някой да не е забравил. Кевин се биеше като обладан от духове и ако успееше да се докопа до меч от ножницата на някой от воините и се пролееше кръв, дори самият император нямаше да може да спаси живота му.
Люджан зърна за миг страха, изписан на лицето на Мара, и с настървение, по-силно от това на харулт, се хвърли с главата напред в гъстата гмеж.
Хватката, която приложи, извади Кевин от равновесие. Люджан го събори на гръб върху каменната настилка и го затисна, а друг войник добави тежестта си към неговата.
Мидкемиецът обаче не се предаде. Тласкан от ярост, която притъпяваше физическата болка, и воден от чувства, които никоя граница на разума нямаше да удържи, той се задърпа с убийствено настървение. Люджан разбра, че няма да го удържат, и изрева на войниците:
— Обкръжи плътно! Прикрийте свадата от хорските очи с щитове и тела!
Юмрук го фрасна в бузата. Люджан изруга и викна:
— Проклятие, Кевин, спри! Ще ме принудиш да те нараня?
Кевин изръмжа нещо, което завърши с:
— … твойта мама!
Люджан знаеше, че робът, когото се опитва да укроти, не се беше поколебал да се хвърли без оръжие срещу въоръжени вражески воини, и реагира по рефлекс. Отчаян и тласнат от възхищението си към Кевин, приложи безчестната брутална тактика, която бе научил в планините като сив воин. Друг престъпник щеше да разпознае движението. Всеки истински воин цуранин щеше да го е срам да натресе юмрука си в слабините на противник. Поразен от удар, в който нямаше нищо честно, и мъртвешки пребледнял от болка, Кевин се присви на стенещо кълбо върху мръсния паваж.
— Ще ме прощаваш, приятел — измърмори Люджан с интонация и фраза изцяло заети от самия Кевин. — Ще свършиш живота си на свобода и с чест, все едно дали го искаш, или не.
А след това се изправи и викна:
— Вържете го и му запушете устата. — Заповедта изплющя като камшик. — Не можем да рискуваме с нов инцидент.
След това, с болка в сърцето за господарката, която бе видяла всичко от сянката на носилката, с усилие върна на лицето си безчувствената цуранска маска и заповяда на свитата да продължи напред.
При портата на заграждението старшият на робската гилдия на Кентосани излезе от колибата да попита от какво се нуждае Господарката на Акома.
Думите излязоха с усилие от изтръпналите устни на Мара.
— Този роб… трябва да бъде върнат на родната му земя по заповед на Небесната светлина.
Отпуснат в хватката на воините й, Кевин извърна сините си очи към нея. Светлината в дълбините им умоляваше, но детето в утробата й я опази силна.
— Съжалявам… — промълви тя, без да обръща внимание на търговеца на роби, който я гледаше със смаяно любопитство. Не можа да изрече на глас думите и само устните й се раздвижиха в безмълвното „моя любов“. Останалото, което й се искаше да му каже, залепна в гърлото й.
Търговецът на роби кимна и каза:
— Силен е, но не е млад. Според мен не струва повече от…
Мара вдигна ръка, за да го накара да замълчи.
