— Твое величество, предлагам само надежда. Мога сама да озаптя амбицията на Минванаби, но на висока цена. На Тасайо ще трябва да се отстъпи титлата Военачалник. Едно мирно даване на бялото и златното би могло да изкара армиите извън Кентосани в мир. Признавам, че това е лесен избор. Направи го и ще можеш да се оттеглиш от Великата игра, да върнеш на Висшия съвет правото му да действа и да се отдръпнеш към божественото си съзерцание. Но ако оставим настрана всички кръвни вражди и различия, признавам, че този курс само би спечелил време. Един Минванаби на трона на Военачалника би довел до бъдещи раздори. Вярвам, че съществува възможност, тук и сега, за трайна промяна — може би край на ненужното кръвопролитие, което прояжда нашето понятие за политика. Вярвам, че честта не трябва да се корени в убийства за върховенство. Нашият момент да наложим едно по-състрадателно управление може никога повече да не дойде, докато сме живи. Покорно моля: помисли какво би могло да означава това.
Зелените очи на императора я изгледаха пронизващо. След като той не каза нищо, жрецът на Джуран Справедливия се надигна от стола си и императорът му даде разрешение да говори с леко махване с тънката си ръка.
— Мара от Акома, хрумва ли ти, че твоите думи може да не са приятни на небесата? Родът ти е стар и високо почитан, но ти като че ли си изоставила своята фамилна чест. Обещаваш с оброк нещо на Тасайо от Минванаби, но ето че сега се опитваш да се отречеш от най-свята клетва.
Мара изпита ужасен, смразяващ страх. Опасността да си навлече обвинение в ерес не беше далече от ума й, затова насочи отговора си пряко към Небесната светлина.
— Дори да се лиша от благословията на своите предци, заявявам, че това е мое лично дело. Не съм престъпила никакви закони, нито съм обидила небесата. Във всичко, което съм правила, с всичко, което ви умолявам да обмислите, действам за Доброто на империята. Измести погледа си към жреца и добави: — Дори да трябваше да донеса позор за фамилното си име, бих го направила драговолно, в служба на империята.
Думите й бяха посрещнати с мълчание. Жрецът на Джуран седна на мястото си видимо стъписан.
Небесната светлина извърна широките си умни очи към жената, която стоеше предизвикателно изправена в подножието на трона му, и след бавно и съсредоточено обмисляне се обърна към жреците.
— Нека никой тук не вменява позор на Мара от Акома. Тя не позори дома и името си, а зачита империята със своя кураж и служба. Защото кой друг измежду хилядите ни Управляващи господари е посмял да се обърне към нас с тази истина?
Замълча, после вдигна тънките си ръце и смъкна церемониалното украшение от главата си. Притича слуга, коленичи и го взе.
След като високата увенчана с пера корона бе свалена от главата му, Ичиндар сякаш се освободи от официалността. Прокара длан през разрошената си кафява коса и лицето му стана разсъдливо.
— Когато за първи път поех по своя курс във Великата игра, беше, защото видях, че чичо ми, Алмечо, манипулира империята с единствената цел да съхрани за себе си властта като Военачалник. Резултатите донесоха страдание на мнозина. Амбицията му беше заплаха за държавата… и за мен — добави той със съжаление. — Докато действах с лорд Камацу и други, за да сложим край на кръвопролитието, стигнах до въпроса за начина, по който живеем живота си, и вярвам, че отчасти разбирам мотива, който те води, Мара от Акома.
Ичиндар се изправи, махна на гвардейците си, готови да се стегнат около него, да го оставят и бавно заслиза от подиума.
— Позволи да споделя нещо с теб, Мара от Акома, нещо, което знаят само шепа хора. — Поведението на императора беше уверено, но под маската на роден владетел Мара видя момче, което все още е уязвимо младо и е също толкова човешко същество като нея под тежестта на официалните одежди. Прекоси пода с отмерени стъпки. Жреците гледаха, онзи от храма на Джуран — настръхнал като лешоядна птица, а Висшият главенстващ отец на ордена на Лашима — леко усмихнат, когато Небесната светлина се пресегна над перилото и хвана ръката й и с това наруши почтителната й поза.
Ичиндар видя, че тази тъй неочаквана фамилиарност смути лейди Мара, и я погледна право в очите.
— Първоначално се опитах да наложа мир над държавите, защото видях голяма опасност за нас като народ, ако единствената ни цел е завоеванието. Но след като Миламбер се върна, мотивите ми се промениха. Може би си чувала слухове за велик конфликт на света на Мидкемия. Трябва да кажа, че противникът, изправил се там, беше съществото, което нашите легенди наричат Врага.
Мара си спомни разговора си с Аракаси и не се изненада, че чува потвърждението му. Беше препрочела древните сказания за някакъв неведом ужас, наречен Врага, който унищожил родния свят на предците й и ги пратил по тайнствен Златен мост в изгнание на Келеуан. Макар повечето й равни по сан да нямаха никаква причина да вярват, че старите приказки са нещо повече от мит, у нея нямаше и намек за насмешка или неверие. Това не убягна на императора.
Още по-разгорещен, Ичиндар продължи:
