— Тогава би могъл да заповяда на Минванаби… — Помъчи се да надвие инстинкта да се противопостави на всякакво нарушаване на традицията и да приеме чуждата идея за абсолютна власт. — Оставете ме — каза рязко на съветниците си. — Трябва да помисля за много неща.
Сарик понечи да стане, но Мара го задържа със заповед:
— Уведоми Небесната светлина, Сарик. Помоли го за аудиенция. Закълни се в цялата чест, за която може да претендира името ни, че безопасността на империята зависи от тази среща.
Младият съветник потисна любопитството си.
— Кога, господарке?
— Веднага щом може, но не по-късно от час преди обяд днес.
Гласът й вече не звучеше измъчено и умът й претегляше възможности, отхвърляше основаните на гола надежда за сметка на реалните. Вдъхновението беше дошло само миг преди да е твърде късно.
— Ако искаме да спрем Тасайо, ще ми трябва всяка минута.
Императорът слушаше.
Във величествената зала за аудиенции, помещение, което можеше да побере двайсет отряда воини, Ичиндар, деветдесет и първият с непрекъсната родословна линия, седеше на церемониалния си трон. Тронът беше от древно дърво, покрито със злато и топаз, с огромни рубини, смарагди и камъчета оникс, инкрустирани по страните и гърба. Стоеше на издигнат пирамидален подиум със стъпала от всяка страна. Подът в подножието му бе оформен като огромно слънчево колело в топли тонове с ахат, бял опал и още топаз. На всяка страна на огромната пирамида на стъпалата стояха по двайсет Имперски бели. На пода точно пред Мара имаше столове за висши жреци и съветници, но присъстваха само трима: писар, който водеше бележки, за да се разпратят след това на отсъстващите представители на имперския съвет, Главният жрец на Джуран и Висшият главенстващ отец на Лашима. Мара беше благодарна за присъствието на прелата на Лашима: надяваше се, че това е добра поличба, тъй като мъжът бе ръководил прекъснатото й ръкополагане в деня, в който Кейоке бе дошъл, за да върне у дома седемнайсетгодишното дете като Управляваща господарка на Акома.
Лишена дори от почетната си охрана, тъй като присъствието на воини бе забранено на официална аудиенция с императора, тя огласи последната част от плана, който предлагаше.
Имперският писар, седящ отдясно на Мара, бързо нахвърляше думите й за архивите, докато фразите й отекваха в сводестата зала.
Щом завърши последната си фраза, тя се поклони дълбоко и застана както диктуваше протоколът, скръстила ръце на гърди в почит, зад ниския парапет, отвъд който не можеше да се доближи никой молител. Разтреперана въпреки всичките си усилия, зачака реакцията на Небесната светлина. Минутите течаха и мълчанието се проточи. Тя не смееше дори да вдигне очи от страх, че може да види неодобрение на младото лице на императора.
— Много от това, което предлагаш, се основава на спекулация — отрони императорът с тон на неоспорима властност.
Без да откъсва очи от пищните шарки, инкрустирани в пода, Мара отвърна:
— Твое величество, това е единствената ни надежда.
— Предлаганото от теб е… безпрецедентно.
Това, че Ичиндар поставяше традицията над личната си безопасност, подсказваше много. Този крехък млад владетел със строго лице не беше алчен за абсолютна власт. Нито беше прекалено боязлив, за да прегърне дръзки идеи в светлината на надвисналата криза. Възхитена от зрелостта и видимия кураж у толкова крехка физически особа, Мара отвърна:
— Много от това, което направи ти, твое величество, също е безпрецедентно.
Ичиндар кимна в съгласие и дългите златни пера на прическата му се полюшнаха. Загърнат в пищни халати, той седеше с надута официалност. Лицето му вече беше белязано от тежестта на владетелското бреме. Зелени очи в тъмни кухини и изпити от безсънните нощи страни загрозяваха онова, което трябваше да е безгрижна външност. Под накитите и пищното облекло Мара долавяше дух, прекършен от грижи. Небесната светлина можеше и да е млад, но съзнаваше, че стои върху твърд по-опасна от подвижен пясък. Не хранеше никакви илюзии. Силата му произтичаше от неизмеримата почит, която цуранският народ изпитваше към титлата му, но макар и вкоренено дълбоко, това чувство съвсем не беше безгранично. Макар и рядко между деветдесетимата предшественици на Ичиндар, убийството на император не беше нещо нечувано. Смъртта на императора се смяташе сама по себе си за доказателство, че боговете са оттеглили благословията си от империята. Обстоятелствата обаче трябваше да са станали достатъчно бедствени, за да се осмели някой от най-амбициозните лордове на подобно деяние. Но все пак Мара знаеше, че Тасайо храни такива амбиции. А днес ги имаше и тези, които смятаха премахването на поста Военачалник за достатъчно ужасно оскърбление на традицията, за да оправдаят такъв акт.
С пълното съзнание за бедствията, до които можеше да доведе настояването й за курс, още повече отдалечаващ се от познатото, Мара вдигна очи към фигурата на трона.
