— Не. Не искам пари.
Дори това да му се стори странно, търговецът на роби го премълча. Достатъчно трудно му беше да разбере защо императорът е решил да изкупува роби само за да ги прати в нечий чужд дворец. Едиктът бе причинил достатъчно объркване и щом тази господарка бе решила да е щедра, той нямаше да възрази.
— Милейди — рече той и се поклони до земята.
Неспособна да понесе повече терзаещата болка, която видя на лицето на любимия си, Мара прошепна:
— Живей дълго и благородно, сине на Зюн.
Успя да постигне невъзможното и събра в себе си достатъчно кураж, за да заповяда на воините си да отнесат Кевин в заграждението, заделено за покупките на императора. Търговецът ги поведе и Мара смътно чу как един от войниците й му заговори да се отнасят с Кевин с внимание и почит, след като го развържат…
Вратите се затвориха. Люджан стоеше до нея, лицето му беше като каменна маска.
Мара се отпусна на възглавничките, толкова немощна, че не можеше и пръста си да вдигне, за да затвори завеските. Сянката, хвърляна от дебелите дървени врати, й се стори смразяваща. Не можеше да прогони спомена за очите на Кевин в мига, в който бе заповядала раздялата им. Винаги, до смъртта й щеше да я измъчва това, че го беше отпратила вързан и безпомощен. Унило се зачуди колко ли дълго ще я пощади Тасайо, след като предстоящото примирие стигнеше до неизбежния си край. Колко нощи щеше да лежи будна и да я терзае въпросът, за който вече нямаше отговор: дали Кевин щеше да си замине благоразумно и с готовност, ако беше намерила в себе си достатъчно кураж, да поговори с него?
— Господарке? — тихо каза Люджан. — Време е да тръгваме.
Не беше забелязала, че воините са се върнали.
Мара кимна. Как, питаше се с болка, остра като пробождане на нож, щеше да намери и едно място в империята, което да почувства като дом?
Последвалите ден и нощ й се сториха пусти и сякаш безкрайни. Разкъсвана от скръб и жестоки кошмари, Мара се мяташе в постелята си. Будеше се, заспиваше и в сънищата сякаш виждаше Кевин застанал до постелята й с нескрито обвинение в очите. Баржата, която го возеше, трябваше вече да е далече надолу по реката. Докато тя, Тасайо и лордовете на Висшия съвет разрешаха различията си с императора, мъжът, когото обичаше, щеше да е недостижим, на земята на един далечен и чужд свят.
Отново и отново се будеше стресната, посягаше и намираше празно мястото, където бе лежал, или пък ужасена от кошмар с Тасайо, стиснал жертвен меч над изкорменото тяло на сина й, се молеше. Умоляваше Лашима да й даде нужното прозрение, чудото, с чиято помощ да отблъсне врага, който повече се интересуваше от властта, отколкото от мира и който искаше да погребе натамито на предците й, за да не го докосне никога повече слънчевата светлина. Изтерзана от кошмарите, най-сетне се отказа от преструвките, че си почива. Крачи нервно из покоите си до разсъмване, а след това повика съветниците си.
Бутана продължаваше да духа. Резките му неуморими пориви биеха в капаците на прозорците и трополяха в параваните, когато Мара, Бойният водач и Първият съветник седнаха на заседание.
Господарката на Акома заговори хрипливо, сякаш гърлото й беше стъргано с пясък.
— Имам един ден, за да се подготвя за сблъсъка между императора и Минванаби.
Болезнено лъчезарен в своята увереност, Сарик попита:
— Какво си замислила, господарке?
Мара притвори подпухналите си очи, изтощена до дъното на душата си.
— Нямам никакъв план. Освен ако ти и братовчед ти не сте се сетили за нещо, за което аз не съм, тръгваме без нищо друго, освен умовете си. Обещах на Минванаби, че никой няма да седне на трона на Военачалника преди него.
— Тогава — отвърна Сарик разсъдливо — единственият избор е никой да не сяда на трона на Военачалника.
В проточилото се мълчание властваше само воят на бутана. Влезе слугиня с поднос с чоча и сладки кифлички. Никой не прояви интерес към закуската.
Мара огледа лицата, извърнати към нея с влудяващо очакване.
— Е, как този път да постигнем чудото? — попита със съвсем лека нотка раздразнение.
Люджан — с оток и ожулена буза от юмручната свада с Кевин — каза сухо:
— Господарке, точно за такива неща всички гледаме към теб.
— Този път вдъхновението ми е изчерпано, Люджан.
Той сви рамене с пълно безразличие.
— Тогава ще умрем доблестно, избивайки псета Минванаби.
Мара понечи да възрази:
— Кевин…
Гласът й секна и бликналите под клепачите сълзи я опариха. Потисна скръбта и болката си под сурова сдържаност и прокара влажна длан по лицето си.
— Кевин беше прав. Ние сме жестока раса и се хабим, като се избиваме един друг.
Бутана зави и разтърси параваните.
— Господарке, не е ли ясен отговорът? — каза Сарик. — Не е важно дали Минванаби са победени, или не, стига императорът да спечели, нали?
Мара отвори широко очи.
— Обясни.
Сарик затърси думите, за да изрази идеята, едва зародила се в ума му.
— Ако Небесната светлина може да укрепи позицията си, ако може да намери достатъчно подкрепа във Висшия съвет за абсолютното си управление…
Мара се изправи рязко и хлабаво прихванатата й коса се разсипа на вълни по гърба й.
