— Много планове. Но първо трябва да разкрием шпионина на Акома тук.
На лицето на Десио се изписа смут и объркване. Инкомо изгледа Тасайо с подозрение.
— Шпионин ли?
— Няма шпиони на Акома сред нас! — възкликна Десио възмутено.
Тасайо отпусна ръка на рамото на младия Господар, за да го успокои, но думите му бяха насочени най-вече към Инкомо.
— Има поне един. И трябва да го разкрием. Как иначе онази кучка е могла да разбере, че покойният ни Господар се кани да я убие?
Инкомо го погледна. Това, че Тасайо беше отгатнал причината за оцеляването на Мара, показваше дълбочината на мисълта му. Кимна и каза:
— Почитаеми, за доброто на всички нас мисля, че е редно да изслушаме плановете ти.
Старите паркетни подове скърцаха под краката на слугите, които се суетяха да нагласят паравани и завеси против усилващите се ветрове от юг. Приближаващата се буря понесе облаци над сребристата повърхност на езерото в предвестие за подранилия влажен сезон. Мирисът на дъжд се смесваше с вътрешните миризми на дървесни масла и прах, изпълнили малкия кабинет, закътана стая, използвана от Джингу и предшествениците му за обсъждане на най-тайните им замисли. Изрисуваните паравани бяха малки, но въпреки това тук никога не беше душно.
От влагата Инкомо изпитваше болка в костите. Успя да не се намръщи, докато се настаняваше чинно на възглавничките срещу мястото на Господаря, грижливо подредено гнездо от възглавници на високия половин педя подиум. Някой далечен предшественик Минванаби бе решил, че Господарят винаги трябва да е издигнат над своите придворни, и повечето стаи в по-старите части на имението пазеха спомена за това убеждение.
Инкомо беше отраснал с неудобството от различни подови нива и каменните настилки по някои алеи, с половин стъпка по-високи от съседните. Но един нов слуга винаги щеше да се издаде с честите си препъвания. Мисълта за шпиони продължаваше да го гложди и Инкомо се опита да си припомни кой от фамилните икономи и слуги е бил най-непохватен, докато обслужваха покойния Господар. Не се сети за такъв, което само усили притесненията му. Обезсърчен, той въздъхна и зачака.
След малко Десио и братовчед му дойдоха. Слугите бяха свалили церемониалната броня на Десио и сега той беше с оранжев копринен халат, извезан с черни символи на власт и могъщество. Не си беше губил времето с къпане, какъвто навик имаше баща му. Смътно вмирисан на нервна пот, той отпусна туловището си върху скъпоценните позлатени възглавнички, изтъркани от предшествениците му. Беше възбуден. Инкомо дори реши, че е настинал — лицето му беше пребледняло като тръстикова хартия, с изключение на зачервения нос. Братовчед му изглеждаше загорял, гъвкав и опасен.
Докато Десио се въртеше, за да се намести по-удобно, Тасайо се настани спокойно и отпусна лакти на коленете си. До мърдащия нервно Десио приличаше на хищник, душещ във въздуха.
Не беше загубил нищо от службата си във варварските войни в последните четири години, заключи Инкомо, дори беше спечелил. Въпреки че войната не напредваше толкова добре, колкото бе обещал Военачалникът, времето, преживяно далече от Играта на Съвета, само беше изострило ума на младия мъж. Беше се издигнал до поста Първи подкомандир на Алмечо и беше спечелил големи предимства за Минванаби — докато смъртта на Джингу не ги беше унизила.
— Мой почитаеми братовчеде и мой първи съветнико — започна Десио, като се мъчеше да прикрие неопитността си и поне да изиграе ролята на Управляващ господар. — Събрали сме се тук, за да обсъдим възможността сред нас да има шпионин на Акома.
— Не възможност, а сигурност — сопна се Инкомо. Домакинството се нуждаеше от действия, бързи и решителни. — И сме длъжни да допуснем, че не е само един.
Десио отвори уста, колкото разгневен от нахалството на Първия съветник, толкова и за да отхвърли идеята, че Акома са могли да внедрят свои агенти в редиците на Минванаби повече от веднъж.
Устните на Тасайо се присвиха в едва сдържано презрение. Но тонът му не издаде никакво пренебрежение, когато се намеси кротко и сдържано.
— Баща ти беше велик играч на Играта, Десио. Ако не с подмолна измяна, как иначе би могло едно малко момиче да го надвие?
— Как би могло едно малко момиче, както я наричаш, да е успяло да създаде такава изкусна мрежа от шпиони? — разпени се Десио. — Проклета да е за удоволствията на Туракаму — и дано да я вземе в ложето си на болка за десет хиляди години! Та тя беше в манастира на Лашима до деня, в който прие наследството! А баща й нямаше склонност да внедрява агенти. Беше твърде праволинеен в мисленето си, за да прибягва до шпиони.
