— Аз посъветвах баща си за този план, Тасайо.
Първият съветник се въздържа да изтъкне, че единственото, което бе направил Десио, беше да седи в стаята, докато Инкомо и Джингу бяха обсъждали как да задържат Ксакатекас ангажиран.
— Е, добре — каза Тасайо. — Щом Ксакатекас е зает да пази границите ни отвъд морето, можем да съсредоточим вниманието си върху лейди Мара.
Десио кимна, отпусна се на възглавничките и с явно наслаждение от новооткритата си власт заяви:
— Мисля, че планът ти е разумен, братовчеде. Върви се заеми с него.
Тасайо се подчини, все едно освобождаването му не беше жест на неблагодарно нищожество, и излезе, а Инкомо, примирен с живота, даден от боговете, се зае с не толкова величествените реалности на цуранския живот. Каквито и заговори за кръв и убийство да тласкаха Играта на Съвета, имаше други, по-дребни неща, за които трябваше да се погрижи.
— Милорд, ако си склонен, има някои сделки със зърно, които хадонрата трябва да обсъди с теб.
Заинтригуван повече за обяда си, Десио изобщо не беше въодушевен да се заема с прозаичната страна на фамилните дела. Но осъзна, че трябва да го направи, още повече че ледената компетентност на братовчед му бе пробудила в него отговорността. Така че кимна и зачака примирено, а Инкомо прати да повикат хадонра Мургали.
Вятърът шумолеше в листата.
Уханието на цъфтящите акаси и подкастрена зеленина изпълваше личните покои на Мара. Само един светилник гореше срещу мрака на настъпващата нощ, а пламъчето бе съвсем малко. Трепкането му рисуваше променлива картина: всеки миг от сянката изплуваше детайл — части от лъскави нефритени изделия, фино везмо или емайлиран прибор. Но щом окото зърнеше прелестната гледка, сумракът се връщаше. Макар и обкръжена от толкова красота, Господарката на Акома Оставаше безразлична за великолепната среда. Умът й беше зареян другаде.
Мара лежеше върху купчина възглавнички и една слугиня решеше с гребен от раковина разпуснатата й коса. Господарката на Акома носеше зелен копринен халат, с птици шатра, извезани с нишка в пшеничен цвят по яката и раменете. Приглушената светлина обагряше маслинената й кожа в меко златисто, ефект, от който някоя по-суетна жена щеше да се зарадва. Но Мара беше приключила с детството си като послушница на Лашима, а като Управляваща господарка нямаше време за женски суети. Всяка прелест, която можеше да открие в нея някой мъж, беше просто поредното оръжие в арсенала й.
С прямота, която всеки благородник щеше да намери за смущаваща, Мара разпитваше седналия пред нея варварин за обичаите на родния му свят. Без изобщо да се притеснява и без никакво уважение Кевин се гмуркаше до самата сърцевина на нещата. По това Мара съдеше, че сънародниците му другоземци са откровени до степен на грубост. Кевин се мъчеше да опише понятия, чужди за нейната култура. Спираше се, за да потърси по-подходящ начин да се изрази, докато говореше за своята земя и своя народ. Учеше се бързо и речникът му се подобряваше ежедневно. Точно сега се опитваше да я развесели, като разказваше някаква шега, която „вървяла от уста на уста“ в Зюн, каквото и да означаваше това.
Не носеше халат. Слугите напразно се бяха опитали да го пременят, но не разполагаха с нищо достатъчно голямо. Накрая се бяха спрели на набедрена препаска, заменяйки натруфеността с пестеливост, така че сега той носеше червено-кафява коприна с тъмносини ръбове, стегната на кръста с бродиран пояс и обсидианови мъниста.
Мара бе мислила много за съвета на Накоя и бе осъзнала нещо обезпокоително: този роб по някакъв начин й напомняше за мъртвия й брат, Ланокота. Раздразнението от това откритие бе дало повод за негодувание. Докато предния ден безочливото поведение на роба й се беше сторило забавно, сега тя искаше само информация.
Макар и уморена след дълъг ден на делови срещи, Мара бе достатъчно бодра, за да може да прецени мъжа, когото бе заповядала да доведат при нея. Сега чист и добре облечен, той изглеждаше много по-млад, може би само с пет години по-голям от нея. Но докато ранните й борби с могъщи врагове я бяха направили сериозна, дори строга, челото на този варварин не беше набръчкано от грижи и отговорности и той се смееше и по най-малкия повод, което ту очароваше Мара, ту я дразнеше.
Мара поддържаше разговора на безопасни теми: обсъждаха празнични традиции и музика, изработка на накити и готвене, след това металообработване и кожарство — редки занимания на Келеуан. Усещаше как очите на варварина я обхождат и преценяват, когато си помислеше, че се е разсеяла. Фактът, че изобщо го интересуваше, бе любопитен. Един роб не можеше да спечели нищо от умствена надпревара със собственика си — никакво пазарене между двете позиции не беше възможно. И все пак този варварин очевидно се опитваше да разгадае намерението й.
