Казаха си имената и Кевин подаде легена на по-ниския, тъмнокос и с превързана дясна ръка, с някак странно студен поглед. Оказа се скуайър от Крудий и не му беше познат, но другия, който се представи като Лаури, май го беше виждал някъде.
— Възможно ли е да сме се срещали? — попита го Кевин, след като взе легена от скуайър Пъг. Русият сви рамене с малко театрална дружелюбност.
— Кой знае? Скитах из Кралството като менестрел и съм пял неведнъж в двора в Зюн. — Лаури присви очи. — Ти да не си барон…
— Шшт — предупреди го Кевин. Огледа се бързо да се увери, че не са ги подслушали. — Една дума за това и съм труп. Офицерите ги убиват, забрави ли?
После попита двамата си съотечественици какво ги е сполетяло след плена.
Смуглият и някак загадъчен Пъг го изгледа твърдо.
— Бързо се учиш. Скуайър съм и ако бяха разбрали, че това означава дребен благородник, щяха да ме убият още първия ден. Но не разбраха. Казах им, че съм слуга на херцога, и решиха, че е черна работа. — Огледа забързаните покрай тях роби на Акома, чиято единствена грижа бе да изпълняват нарежданията на хадонрата. — Нов си за тази робска работа, Кевин. Добре е да запомниш, че цураните могат да те убият без никакви угризения, защото вярват, че един роб не притежава никаква чест. Кевин от Зюн, внимавай много, защото участта ти може да се промени по най-случайна прищявка.
— Проклятие — измърмори Кевин. — Значи не дават хубави моми за добро поведение?
Лаури се ококори, а след това се разсмя гръмко. Смехът му привлече вниманието на един воин Шинцаваи, той извърна глава към тях и мидкемиецът млъкна и се сви. След миг войникът им обърна гръб и Лаури въздъхна и каза:
— Не си загубил чувството си за хумор, като гледам.
— Ако не можеш да се смееш, все едно си умрял — отвърна Кевин.
Лаури избърса лицето си с топнат в легена парцал и рече:
— Омръзна ми да го повтарям на това джудже.
Пъг го изгледа със смесица от обич и досада.
— И това го казва глупак, който едва не загина, за да ми спаси живота. — После въздъхна. — Ако онзи млад благородник Шинцаваи не беше в блатата… — Тонът му стана сериозен. — Всички мъже, които бяха пленени с мен през първата година на войната, са мъртви, Кевин. Научи се да се приспособяваш. Цураните имат едно понятие за уал, онова съвършено място вътре, където никой не може да те докосне. Докосна с пръст Кевин по гърдите. — Там вътре. Научи се да живееш там вътре и ще се научиш да живееш тук отвън.
Червенокосият кимна. Огледа се, видя, че Джикан го наблюдава, и тръгна да напълни легена, като кимна със съжаление на Лаури и Пъг. Ако можеше, вечерта щеше да се измъкне и да прекара малко време с тези двамата.
Но вечерта му дадоха още работа, а накрая, капнал от умора, го отведоха да спи в заделената му стая. На вратата имаше страж, така изобщо нямаше смисъл да опитва да се види със съотечествениците си. Но дълго през нощта чуваше смътни гласове, думи, които едва можеше да долови — думи на родния си език.
Въздъхна безсилно, разбрал, че приятелите му са се събрали и си говорят с двамата от кервана на Шинцаваи. Щеше да научи клюките от втора ръка следващия път, щом се отвореше възможност да поговори с Патрик или с някой от другите. Но това, че беше лишен от живия контакт, усили тъгата му по дома както никога, откакто беше в плен.
— Проклета кучка — прошепна той, заровил лице в твърдата възглавница. — Проклета кучка!
Влажният сезон свърши.
Удължаващите се дни върнаха сухата прах и тревата залиня под силната слънчева светлина по равнините, обкръжили имението на Минванаби. До няколко седмици хълмовете щяха да изгубят тучната си зеленина и насред лято всичко щеше да е обагрено в златистокафяво. В такова горещо време лорд Десио предпочиташе да остава в сенчестия уют на къщата, но възхищението към братовчед му често го привличаше навън.
Тасайо можеше и да служи като старши съветник на фамилията си, но нито ден не изгряваше, без да е излязъл да поддържа бойните си умения. Днес, докато утринните мъгли се разсейваха от езерото, стоеше на склона с лъка си. Сламените фигури, поставени на различни разстояния за мишени, бяха настръхнали от стрели, оперени с личния трикольор на Тасайо: черното и оранжево на Минванаби, пресечени с червена ивица за Туракаму.
Десио стигна до него, докато слугата на Тасайо прибираше стрелите. Усетил отдавна приближаването на младия си господар, Тасайо се обърна точно в необходимия момент и се поклони.
— Добро утро, милорд братовчеде.
Десио спря, тежко задъхан от изкачването по склона. Наведе глава, избърса потта от зачервеното си чело и погледна по-високия си братовчед, облечен в лека кожена броня, покрита с пулове от скъпоценно желязо, военна плячка от варварския свят. Тасайо не носеше шлем и лекият ветрец разрошваше правата му кестенява коса, ниско подрязана по воинския обичай. Лъкът в ръката му беше извит, боядисан в лъскаво черно и украсен с оранжеви копринени пискюли. Тасайо учтиво му го предложи.
— Желаеш ли да опиташ?
