Джиду се взираше в лицето на Мара. Но колкото и да се взираше, не видя нищо, което да издава, че си играе с него. Думите й бяха изречени искрено. Сломен, той успя само да промълви:
— Милейди Акома е щедра.
— Милейди Акома иска да е честна — поправи го Мара. — Един слаб съюзник е разход, не придобивка. Върви си и знай, че изпаднеш ли в нужда, Акома ще се отзове на призива ти, както и ние очакваме ти да зачетеш нашите призиви. — И милостиво му даде позволението си да се оттегли.
Вече не ядосан, а дълбоко озадачен от този неочакван обрат на съдбата, Джиду от Тускалора напусна.
След като и последният от воините му излезе с маршова стъпка, Мара потърка уморените си очи и се наруга наум. Месеци бяха минали, откакто бе изпратила Кевин да надзирава работниците, които разчистваха горите. Все още спеше лошо нощем.
— Моя прекрасна господарке, позволи ми да те похваля за ловкото ти справяне с това особено зло псе — каза Люджан с почтителен поклон. — Лорд Джиду вече е добре стегнат с нашийника и може само да джавка и да се дърпа, но няма да смее да хапе.
— Поне вече няма да ни трябват войници да пазят ден и нощ онзи проклет мост за нийдра — отвърна Мара.
За изненада и на Люджан, и на Мара Кейоке избухна в буен смях — нещо невиждано и нечувано.
— Какво ти става? — попита Мара.
— Решението ти да оголиш южната ни граница ме притесни, господарке. Докато не осъзнах, че след като няма да ни се налага да патрулираме участъка на границата ни откъм Тускалора, сме освободили няколко отряда, с които да подсилим по-критични за отбрана места. А без повече притеснения от север лорд Джиду може да осигури по-бдителна защита по други фронтове. По същество спечелихме хиляда воини, които да бранят едно по-голямо имение.
Накоя се намеси.
— А с твоя щедър дар, дъще, Джиду може да си позволи да осигури на хората си подходящо снаряжение, както и да призове свои роднини, за да подсили армията си.
Мара се усмихна.
— Което ще е и моята първа, ъъъ… „молба“ към новия ми васал. Воините му са добри, но броят им е недостатъчен за нуждите ни. Щом Джиду се съвземе от наранената си гордост, ще го „помоля“ неговият Боен водач да обсъди с Кейоке най-добрите начини да защитим общите си интереси.
— Баща ти щеше да се гордее с далновидността ти, лейди Мара. — Кейоке се поклони почтително. — Трябва да се върна на дежурството си.
Мара му даде разрешение да напусне. Щом Кейоке излезе, Люджан се обади:
— Всички воини ще пият за здравето ти, прекрасна господарке. Обаче… Обаче може би ще е добре да назначим патрул да пази лорд Джиду да не се катурне с главата надолу от носилката си и да си счупи черепа на път за дома.
— Защо? — попита учудено Мара.
Люджан сви рамене.
— Пиенето може да обърка равновесието и на най-добрия мъж, господарке. Джиду миришеше все едно, че се е наливал от заранта.
Мара повдигна вежди.
— Можа да го надушиш през толкова парфюм?
— Не ти трябваше да опираш гол меч на голия му врат, господарке.
Мара се разсмя, но веселието й не, продължи дълго. Тя освободи почетната си гвардия и се оттегли в кабинета си с Накоя.
След бракосъчетанието си с Бунтокапи не изпитваше желание да се задържа задълго в голямата зала, а след като червенокосият мидкемиец беше далече, не намираше утеха и в усамотението. Ден след ден се заравяше в счетоводните сметки с Джикан, обсъждаше клановите политики с Накоя или си играеше с Аяки, чието поредно увлечение бяха дървените войничета. Но дори когато сядаше на лъснатия под на детската стая и редеше войски за сина си — който играеше ролята на Господаря на Акома и редовно разгромяваше армии от врагове Минванаби — не можеше да избяга от реалността. Десио и Тасайо можеше да умират хиляда пъти на пода на детската, жертви на кръвожадната детинска радост на Аяки, но най-вероятно тъкмо момчето, което в играта съкрушаваше враговете си, щеше да бъде дадено на Червения бог, жертва на интригата, хвърляща сянка над дома й.
Когато не мислеше със страх за враговете си, се опитваше да се разсее от сърдечните си терзания. Накоя я уверяваше, че времето ще облекчи страстите й. Но дните минаваха и прахта на сухия сезон се вдигаше на облаци, щом подкараха тазгодишните отредени за клане нийдра на пазара, а Мара продължаваше да се буди нощем, изпълнена с копнеж по мъжа, който я бе научил, че любовта може да е нежна. Липсваше й близостта му, странните му мисли, а най-вече интуитивният му усет в онези моменти, когато тя най-много се нуждаеше от съчувствие, но беше твърде горда, за да го покаже.
Готовността му да дава сила и добротата му бяха като животворен дъжд за пресъхналото й от грижи сърце. Проклет мъж. Беше я хванал в капана си по-жестоко от всеки враг. И може би в това отношение Накоя беше права. Той беше по-опасен за дома й от най-злите й противници, защото по някакъв начин бе проникнал през най-личната й защита.
