Мина седмица, после още една. Мара прати вест на царицата на чо-джа и тя я покани да обиколи пещерите, където майсторите на коприна се трудеха усърдно, за да изпълнят тръжните договори. Един работник я придружи през кошера до нивото, където бояджии и тъкачи превръщаха ефирните като паяжина нишки в плат. Тунелите бяха сумрачни и прохладни. Винаги когато посещаваше кошерите, Мара имаше чувството, че пристъпва в друг свят. Покрай нея пробягваха работници чо-джа, забързани по задачите си: въпреки сумрака никога не се блъскаха. Мара никога не усещаше нещо повече от лек допир, докато мълниеносно движещите се същества се провираха през най-тесните проходи.
Залата, където се предеше коприната, беше просторна, но ниска и Мара вдигна ръка да се увери, че нефритените игли, задържащи косата й, няма да закачат тавана.
Придружителят й чо-джа спря, махна с един от предните си крайници и обясни:
— Работниците, излюпени за предене, са специализирани.
Мара огледа множеството лъскави хитинови тела, изгърбени над преспи сурови копринени нишки. Имаха подобни на гребени издатъци малко зад предните си щипци и нещо като допълнителен пръст над онова, което по функция наподобяваше човешкия палец. Стояха изгърбени на задните си крайници, докато предните разчепкваха тъничките нишки. След това с работа се заемаха средните крайници и с вихрени движения запридаха нишките. Получените конци се изтегляха от залата през процеп в стената в друга пещера, където над димящи казани се трудеха бояджиите. След като минеха през казаните, конците отиваха в друга пещера, където малки крилати женски чо-джа пърхаха енергично във въздуха, за да ги изсушат. Процесът свършваше в просторна зала със сводест таван и прозорци, които напомняха на Мара за храма на Лашима в Кентосани. Тук тъкачите правеха най-фините платове в империята.
Гледката бе омагьосваща. Тук, където цуранският протокол нямаше голямо значение, Мара се държеше като момиченце и тормозеше придружителя си с въпросите си. Опипваше с пръсти готовия плат и се възхищаваше на цветовете и шарките. После, преди да се е усетила, спря пред топ плат, изтъкан в кобалт и тюркоаз, с фини шарки в ръждивокафяво и охра. Неволно си представи как тази тъкан би откроила червената коса на Кевин. Усмивката й бързо се стопи. Изведнъж ярките коприни сякаш изгубиха блясъка си.
— Искам да се върнем и да се сбогувам с царицата ви — каза Мара.
Придружителят чо-джа се поклони смирено. Мисловните му процеси се различаваха от човешките и съществото не смяташе, че промененото й желание е израз на невежливост или грубост.
Колко по-простичък бе животът за един работник чо-джа, помисли Мара. Грижеха се единствено за настоящето, потопени в непосредствеността на мига и водени от волята на своята царица, чийто интерес бяха нуждите на кошера. Тези лъскави черни същества преживяваха дните си необезпокоявани от хилядите терзаещи нужди, на които беше подвластна човешката плът. Със завист за душевния им мир се запровира обратно през гъстото множество към залата на царицата. Днес, за разлика от всеки друг път, не я измъчваше любопитство. Не гореше от нетърпение да измоли царицата да й разкрие тайната на предачите на коприна, нито щеше да отправи обичайната си молба да посети детските, където новоизлюпените малки чо-джа залитаха непохватно на крачетата си, за да направят първите си стъпки.
Придружителят й я поведе към свръзката на два главни прохода и тъкмо да завият надолу към най-дълбокото ниво, където беше залата на царицата, един воин с пернат шлем вдигна преден крайник, за да ги спре. Озовала се пред острия като бръснач хитинов ръб, с който чо-джа можеха да боравят като с втори меч, Мара веднага спря, въпреки че ръбът беше извърнат настрани под ъгъл в знак на приятелство. Не знаеше защо я спират. Чо-джа не мислеха като индивиди: реагираха според ума на своя кошер, а съзнанието, което ръководеше тази колективна цел, беше на царицата. Реакциите на чо-джа бяха плашещо бързи и настроенията им можеше да се променят внезапно.
— Господарке на Акома — заговори с напевен тон воинът чо-джа и клекна в същия поклон, който щеше да поднесе на царицата си. Перата на шлема му се люшнаха. Беше Лакс’л, Бойният водач на кошера.
Успокоена, че намеренията му не са враждебни, Мара се отпусна и попита:
— Какво желае от мен царицата ви?
Лакс’л се изправи и се изпъна като статуя: изглеждаше нереален сред суматохата на работниците, преминаващи покрай тях.
— Царицата не желае нищо от теб. Пожелава ти най-добро здраве. Изпрати ме да съобщя, че от имението ти е пристигнал вестоносец с важна новина. Чака пред кошера.
Мара въздъхна. Утрото й трябваше да е свободно от ангажименти. Беше насрочила срещите си за следобеда, когато трябваше да прегледа продажбите на нийдра с Джикан. Какво ли беше станало?
— Трябва да се върна да разбера какво се е случило — каза със съжаление Господарката на Акома на Лакс’л. — Моля, предай извинението ми на царицата.
Бойният водач на чо-джа сведе глава.
