— Царицата те поздравява и изразява надеждите си, че новината, която те очаква, не съдържа нито дума за нещастие. — Щракна с преден крайник на работника придружител и докато Мара се усети, вече я бяха обърнали и я водеха към горните тунели.
Щом излезе, присви очи срещу слънчевата светлина и видя перата на двама офицери между робите, които чакаха с носилката. Единият беше Ксалчи, младши офицер, наскоро повишен от Кейоке за храбростта му при охраната на керван. Другият, с дългите пера, можеше да е само Люджан. Изненадана, че е трябвало той лично да донесе съобщението, а не по-низш слуга или робът й куриер, Мара се намръщи. Вестта, която я очакваше, нямаше да е подходяща за неблагонадеждни уши. С разсеяна вежливост тя освободи придружителя чо-джа и забърза към Ударния водач, който вече крачеше енергично към нея.
— Господарке. — Люджан се поклони, след което я хвана под ръка и я поведе през гъстия поток работници чо-джа, влизащи и излизащи от кошера. В мига, в който излязоха на открито, но достатъчно далече, за да не бъдат подслушани от робите при носилката, заговори: — Господарке, имаш посетител. Джиро от Анасати. В момента е в Сулан-Ку и чака да му пратиш вест. Баща му, Текума, го е пратил да обсъдите твърде деликатен въпрос, който не може да бъде доверен на обикновен вестоносец.
Мара се намръщи още повече и нареди:
— Върни се и прати вестоносец до града. Ще се видя с Джиро веднага.
Люджан я отведе до носилката. Помогна й да се настани и се поклони. След това затича по пътя към имението. Носачите вдигнаха носилката на раменете си, Ксалчи поведе малкия отряд войници, дошли като неин ескорт, и кортежът потегли подир Люджан.
— Побързайте — заповяда Мара иззад завеските. С усилие прикри тревогата в гласа си. Преди брака й с Бунтокапи от Анасати този древен дом беше вторият враг на Акома след Минванаби. А след като тя бе уредила смъртта на съпруга си, фамилията имаше още по-голямо основание да я мрази. Само Аяки, син на Бунто и внук на лорд Текума, въздържаше двата дома от открит конфликт. Но нишката, която крепеше този съюз, беше съвсем тънка. По най-малкия повод Текума можеше да пожелае премахването й, за да може да се наложи като регент на Акома, докато Аяки навърши възраст, за да приеме титлата Господар.
„Твърде деликатен въпрос“ дори за обвързан с клетва вестоносец едва ли щеше да е добра новина. Усети познато стягане в стомаха. Никога не беше подценявала способността на враговете си да кроят заговори, но липсата на каквато и да е открита заплаха в последно време опасно я беше доближила до самодоволството. Мара се подготви за труден разговор. Щяха да й трябват петстотин воини, снаряжени и в готовност, и дванайсет души почетна гвардия в залата, където щеше да приеме Джиро. По-малко щеше да го оскърби.
Отпусна глава на възглавничките, изпотена в тънките си коприни. Влудяващо, непрекъснато, докато планираше неща, от които можеше да зависи животът й, мислеше за един роб, който в този момент стоеше под горещата слънчева светлина и ръководеше мъжете, които сечаха дървета и градяха стобори, шест дъски от греда до греда и на височина до рамото на висок воин. Полята за нийдра бяха почти довършени, съвсем навреме, за да се угоят телетата за късните есенни пазари. Мара изтри нервно потта от челото си. Достатъчно други неща имаше на главата, за да мисли и какво ще прави с Кевин, след като работата по новите пасища приключи. Може би щеше да го продаде… Но умът й се задържа на тази идея само за миг, преди да реши, че трябва да му намери някоя друга задача, с която да го държи далече.
Мара зае мястото си пред прага на къщата. Първата съветничка до нея изглеждаше неловко с пищния халат и изящните накити. Макар да се радваше на властта, която й даваше постът й, в някои отношения Накоя открито предпочиташе задълженията си на дойка. Представителното облекло беше едно от тях. Ако Мара не беше толкова изнервена, сигурно щеше да се усмихне при мисълта за недоволството на старата й слугиня от суетенето и грижите на момичетата, които самата тя трябваше да понася непрекъснато под неуморните настоявания на Накоя. Единственият отдих, който бе получила, беше по време на послушничеството й в храма на Лашима. Онези дни, с тяхната спокойна простота и с дългите часове занимания, сега изглеждаха много далече.
Мара се огледа, за да се увери, че всичко е готово. Сред суматохата на ратаи, войници и слуги забеляза, че едно лице липсва.
— Къде е Джикан?
Първата съветничка извърна глава към нея и вдигна ръка, за да намести една разхлабена игла в косата си. Излъчваше нервност, която имаше много общо с това да те събудят от дрямка, за да поздравиш личност, на която гледаш с омерзение. Неприязънта на Накоя към Бунтокапи се прехвърляше на всички негови роднини и макар Мара да знаеше, че може да разчита на старата жена, че ще поддържа съвършено протокола, домакинството й сигурно щеше да търпи киселото й настроение още няколко дни след това.
— Хадонрата е в кухните, надзирава готвачите да режат само първокачествени плодове — отвърна сухо бившата дойка.
