Кейоке се беше разпоредил по един мъж на всеки трима да се изтегли в дъното на каньона и да се нахрани бързо. Втората група бе привършила с яденето и вече третата заемаше местата си. Ударен водач Дакати се задържа и попита с едва потисната тревога:
— Каква е тактиката, командире?
Кейоке огледа за последен път тясното дефиле, вмирисано вече на леш и обагрено в сиво, черно и примигващо оранжево от пламъците на огньовете. Не можеше да се направи нищо повече, така че той отвърна отсечено:
— Чакаме. После се бием.
С бдителност, усвоена през годините като разбойнически главатар, Първи ударен водач Люджан огледа периметъра. Луната светеше твърде ярко, а низините покрай речния път бяха открити, мястото никак не му харесваше за решителен бой. Но равният терен му даваше предимството, че можеше да види приближаващия се враг, а имаше под своя команда всеки войник, който можеше да бъде заделен от имението на Мара. Щеше да е нужен масиран щурм на поне три отряда воини, за да пробият през подредените в кръг фургони. Минванаби трябваше да хвърлят в боя не по-малко от петстотин души, за да са сигурни в победата. Въпреки това стомахът му се беше свил. Отново прегледа защитата си и не намери нищо нередно. Готвачите почистваха след вечерята. Мрачните му предчувствия не намаляха, а само се усилиха — битката отдавна вече трябваше да е започнала.
Да, Минванаби вече трябваше да са ударили. Утре призори керванът му щеше да стигне до портите на Сулан-Ку. Донесението от шпионина на Аракаси гласеше, че нападението е сигурно. А за опитния във военните дела ум на Люджан най-вероятното място за засада беше един горист завой на пътя, който бяха подминали без произшествия предния следобед. С това оставаше нощна атака, защото бе немислимо Минванаби да се опитат да ги нападнат в града.
Отново огледа пътя. Инстинктите му крещяха, че нещо не е наред. След като нямаше какво да прави, а не можеше да легне да спи, обиколи защитата и както бе направил само преди няколко минути, размени по дума-две с войниците на пост, които вече се изнервяха от многократните му проверки. Тревогата му затрудняваше бдителността им, знаеше го, но не можеше да се спре.
Мина през тесния проход между гърбовете на стражите си и редиците покрити с кожи фургони, заслонили централните огньове, оградите за нийдра и мъжете, които спяха на смени. Фургоните бяха натоварени с чували тиза, а за заблуда под едно уж лошо затегнато покривало се показваха два топа коприна. Платът лъщеше на лунната светлина, гладък като вода и с разкошно качество.
Люджан опипа меча си. Непрекъснато превърташе в ума си това, което знаеше, и не можеше да се измъкне от едно и също заключение: в забавянето на атаката нямаше никакъв смисъл. Ако не нападнеха сега, Минванаби трябваше да чакат, докато керванът не излезе от портите на южния път към Джамар. А това щеше да е глупаво заради възможността стоката да бъде натоварена на баржи и пратена към Джамар по вода. Възможно ли беше Минванаби да са пратили две сили, едната по брега, а другата на лодки, за да ги нападнат в реката? Имаха достатъчно воини, да. Но сражение по бързото течение на Гагаджин Щеше да създаде трудности…
— Командире! — изсъска един от стражите.
Мечът на Люджан напусна ножницата си сякаш по своя воля. Ударният водач на Акома вложи в гласа си спокойствие, каквото не изпитваше.
— Какво има?
— Някой идва!
Люджан се вгледа и видя какво му сочи боецът — самотна фигура далече на пътя.
— Залита като пиян — каза войникът.
И наистина, приближаващият се мъж едва се крепеше на крака.
— Не е пиян — каза Люджан и се намръщи. — Изтезаван е.
— Кой го направи? — попита Люджан.
Мъжът примига.
— Вода — прошепна хрипливо, сякаш беше крещял с цяло гърло и дълго. Нито една част от тялото му не беше пощадена. Грозните рани разказваха всичко, раздрани по ръбовете от приложените киселини; ръката, увита в дрипите от ризата, беше станала на почерняла обгорена буца месо, без нокти на пръстите; кожата по най-чувствителните места се беше издула на тъмносини мехури. Този, който го беше изтезавал, беше истински майстор в нанасянето на болка — макар да беше оцелял, мъжът, сигурно се беше молил да влезе в залите на Туракаму.
— Кой си ти? — попита Люджан.
— Трябва да я предупредя — настоя непознатият трескаво.
— Да я предупредиш?
— Да. Трябва да предупредя господарката…
Люджан се наведе над него.
— Коя е господарката ти?
— Лейди Мара…
Люджан вдигна глава и попита застаналите около тях войници:
— Познавате ли този човек?
Един воин от стария гарнизон на Акома заяви, че никога не го бил виждал и че познавал всички слуги на имението.
Люджан махна на всички да се отдръпнат, наведе се и прошепна в ухото на ранения:
— Акаси цъфтят…
Мъжът се надигна с усилие от одеялото, на което го бяха сложили да легне, и впери трескавите си очи в Люджан.
— … в двора на моята господарка — промърмори в отговор. — Най-острите тръни…
— … пазят мили цветове — довърши Люджан.
— Богове, вие сте Акома — промълви мъжът с облекчение. За миг сякаш бе готов да посрами честта си и да заплаче.
