Минванаби като че ли искаха на всяка цена да превземат каньона. Но защо? Каньонът беше защитим, но също така беше и капан. Минванаби щяха да платят скъпо, за да влязат, но Акома щяха да загинат, ако се опитат да го напуснат. Нападател, който не е притиснат да бърза, щеше да направи по-добре, ако стои и чака, докато защитниците не се изтощят. Кейоке си припомни какво знае за противника: Ириланди изобщо не беше глупав — беше достатъчно компетентен, за да остане Боен водач на Минванаби близо две десетилетия, — а сега почти със сигурност действаше под заповедите на Тасайо. Защо трябваше толкова опитни във военното дело хора да хабят стотици мъже? Да вземат коприната нямаше да е смъртоносен удар за Акома и със сигурност не струваше живота на толкова бойци, които щяха да бъдат пожертвани, преди слънцето да стигне зенита. Трябваше да има някаква причина, но каква?
Притеснен, Кейоке остави въпросите, на които нямаше отговор, и подмени войниците на предната линия — оглеждаше оръжията и бронята им и ги окуражаваше. После огледа оплисканите с кръв сменени войници, които смъкваха шлемовете си и миеха плувналите си в пот коси и лица в ручея. Реши да ускори подменянето. Минванаби можеха да пращат само по четирима души едновременно срещу барикадата, но неговите хора капваха бързо срещу все новите и нови противници. По-добре беше да ги сменя по-често.
Изведнъж зад редиците на Минванаби се надигна вик, но не последва никакъв щурм. Вместо да пратят нови войници, Минванаби неочаквано отстъпиха.
— Може би им омръзна да гледат как хората им загиват за нищо — каза задъхано Дакати.
Кейоке сви рамене уклончиво. Отстъплението не беше в стила на Ириланди — и със сигурност не и на Тасайо.
— Може би. Но защо тогава бяха достатъчно готови на жертви до този момент?
Изведнъж във въздуха изхвърча нещо, полетя към тях, тупна на земята и се затъркаля. Всички се пръснаха, за да не би да е топка, пълна с жилещи насекоми — стара обсадна хитрина.
Беше някаква торба. Кейоке даде знак и Дакати тръгна да я огледа. Вдигна я и я развърза. Лицето му посивя.
— Главата на Виало.
— Така си помислих. — Гласът на Кейоке не издаде, че изпитва същия безнадежден, безпомощен гняв. „Мара — помисли си, — с Аяки сте в ужасна опасност, а не мога да направя нищо, за да ви помогна“.
Също толкова ясно осъзнал заплахата за дома Акома, Дакати добави:
— Сложили са и въже, за да разберем, че са го обесили, преди да му отрежат главата.
При споменаването на толкова безчестен край Кейоке едва потисна трепета си.
— Виало им е казал, че е дезертьор, несъмнено. Може да е обесен, но е умрял храбро. Ще засвидетелствам това пред самия Червен бог.
Дакати кимна и попита:
— Какви са заповедите ти, командире?
Кейоке не отговори веднага. Беше неизмеримо уязвен от съдбата на вестоносеца. Каньонът беше запушен. Никой не можеше да се измъкне, за да предупреди Мара за шпионина в дома й.
— Просто се бием и убиваме колкото може повече Минванаби — каза той горчиво. — Ще умрем като мъже на Акома.
Дакати отдаде чест.
Атаките продължиха през целия ден, спираха само за да могат Минванаби да се прегрупират и да пращат свежи бойци в теснината. Вече не се преструваха, че са разбойници — редиците, които връхлитаха срещу заграждението, носеха оранжево-черна броня. Отдадени ревностно на задачата си, вражеските воини се хвърляха срещу защитниците Акома. Умираха и умираха и кръвта им намокри пръстта и я превърна в хлъзгава кал. Минванаби не бяха единствените жертви. Акома също падаха, вярно, по-бавно, но броят им се смаляваше неумолимо.
Кейоке преброи единайсет убити и още седем ранени толкова тежко, че не можеха да служат повече. Пресметна, че това е струвало на Минванаби десет пъти повече мъртви и тежко пострадали. Повече от боен отряд убити врагове щяха да се вдигнат и да запеят в негова прослава, когато душата му се изправеше на съд пред Червения бог, но го отчайваше, че ще бъде пратен пред него в поражение, че господарката му може така и да не разбере, че сигурността й е накърнена, преди да е станало твърде късно. Защото макар Люджан да се учеше много бързо и Кейоке да разчиташе на него като годен приемник за Боен водач, все още не беше изпитан в големи битки и обучението му не беше приключило.
Реши, че няма полза да се измъчва повече с тези мисли, и попита старшия слуга:
— Как са запасите ни?
Мъжът се поклони.
— Ако войниците минат на минимален порцион, храната ще ни стигне за няколко дни.
Кейоке помисли за миг, после каза:
— Не минимален. Двоен. Съмнявам се, че ще оцелеем няколко дни. Минванаби изглеждат решени да хвърлят човешки живот както пияница харчи центурии в кръчмата.
От устието на каньона се надигнаха викове. Кейоке бързо се обърна натам и мечът му изсвистя от ножницата с бързината на рефлекса. Войници на Минванаби бяха успели да заемат позиция на една издатина зад бойните си редици и обстрелваха защитниците Акома, принуждавайки ги да залегнат, докато нападателите при барикадите хвърляха щитове върху телата на падналите си другари, за да могат да прехвърлят по тях барикадата и да нахлуят в каньона.
