Не си направи труд да обяснява. Всяка секунда бе важна. Ако Минванаби нападнеха Кейоке в прохода, имаше само едно място, където Акома да окажат съпротива. Разбойническият каньон бе познат на съгледвачите. Но в разгара на засадата и битката щеше ли някой от тях да намери възможност да спомене за съществуването му? „Проклятието на Туракаму“, помисли Люджан. Коприната можеше вече да е изгубена, а Кейоке в този момент можеше да е труп, зяпнал с невиждащи очи към звездите. Само глупак щеше да може да се надява на спасение, а само още по-голям глупак щеше да рискува още два отряда… но Люджан не можеше да помисли за никаква алтернатива, освен да действа.
Защото Люджан обичаше Мара с отдаденост, по-дълбока от живота: тя го беше върнала към честта от безсмисленото съществуване на сив воин. А Бойният водач, на когото Люджан бе започнал да се възхищава с привързаността, която син изпитва към баща си, беше попаднал в капана на Минванаби. Кейоке беше приел разбитите войници от бандата на Люджан, все едно че бяха родени в зеленото на дома Акома и беше подкрепил повишението му в Първи ударен водач с честна преценка, каквато малцина мъже съхраняваха на стари години. Кейоке беше нещо повече от командващ офицер — беше учител с рядък талант да споделя и да слуша.
Загледан на юг с присвити очи, Люджан викна на бойците си:
— Тръгваме! И ако трябва да откраднем всяка лодка и баржа в Сулан-Ку, за да се прехвърлим на юг, ще го направим! До разсъмване искам да сме на реката, а преди да е изтекъл денят, искам да избиваме псета в подножията на Киамака!
Гората беше безмълвна. Не се чуваше зов на нощни птици, а високият стръмен ръб на каньона спираше дори шепота на вятъра. Освен за краткия час, в който луната бе прекосила тесния резен небе отгоре, тъмнината беше неумолима.
Кейоке отхвърли всякакви молби да разпалят отново огньовете, въпреки че на тази височина въздухът беше смразяващ и леко облечените слуги трепереха. Войниците се опитваха да дремнат в пълно снаряжение върху влажната земя, докато други стояха на пост и се вслушваха внимателно.
Само нежелани звуци стигаха до ушите им: изстъргването на откъртени камъни и приглушеното пъшкане на катерачи, опитващи стените на каньона в тъмното. Врагът беше дошъл, но жестокото изчакване не свършваше.
Кейоке остана на барикадата, със студено като изваяно от старо дърво лице. Обречен да води сражение в място, което никога не беше виждал на дневна светлина, Бойният водач се молеше оценката на Виало да е вярна: че скалите са твърде стръмни за спускане. Засега не можеше да направи нищо повече, освен да праща стражи, които да проследят трополенето на камъчета, откъртени от дебнещите горе. Веднъж войниците му бяха възнаградени от приглушения вик и изтупване на паднало тяло. Трупът, който се беше проснал долу в каньона, беше облечен дрипаво, но личеше, че е прекалено охранен и твърде добре снаряжен, за да е разбойник. Оръжията му бяха първокласни и подпечатани със знака на оръжейник, добре известен в провинция Сцетак. Повече доказателства не бяха нужни. Тази работилница снабдяваше Минванаби от няколко поколения.
Кейоке примижа нагоре към звездите. Избледняваха. Утрото наближаваше и скоро врагът щеше да има достатъчно светлина, за да мята стрели. Кейоке знаеше, че ако срещу него се окаже Бойният водач на Минванаби Ириланди, ще разположи стрелци срещу всякаква контраатака — една от предсказуемите склонности на Ириланди беше винаги да е готов за контраофанзива. Щом се разсъмнеше, стрелците му щяха да започнат да стрелят безразборно в дефилето. Повечето стрели щяха да падат безвредно, но някои можеше и да поразят цели. Втора, но не по-малко притеснителна грижа беше липсата на билки и мехлеми. Фургоните не караха много продоволствие и с войниците не пътуваха лечители.
Щурмът започна, когато небето на изток изсветля до нефритенозелено. Първата вълна войници на Минванаби връхлетя барикадата с боен вик, който разтърси утринната тишина. Можеха да настъпват само по четирима в редица през скалистия проход и опитът им да изкатерят заграждението им донесе бърза смърт от мечовете и копията на Акома. Но продължаваха да напират, катереха се върху мъртвите си и издъхващи другари на кръвожадни вълни. Поне дузина войници на Минванаби паднаха, преди първият воин Акома да бъде ранен. Докато мечът му падаше от ръката му, друг проби с рамо напред, за да заеме мястото му.
Близо час врагът нападаше безуспешно барикадата и губеше хора — дотук стотина. Акома имаха само десетина ранени и един-единствен загинал.
