Търговецът замаза тази нова проява на непокорство с импровизирана нервна усмивка. Нямаше никакво желание да изпитва търпението на Мара, като заповяда да накажат роба. Дори опита да се държи все едно всичко върви по план, когато един от приятелите на варварина пристъпи напред и започна да почиства раните му от бича.
— Господарке, документите за покупка може да се напишат веднага, в удобството на кабинета ми. Ще поръчам плодове с лед да утолят жаждата ви, докато чакате да подпишете. Ако сте така добра да дойдете с мен в кабинета…
— Няма да е необходимо — отвърна отривисто Мара. — Пратете ми писаря си отвън, защото искам тези роби веднага да бъдат заведени в именията ми. Щом получа разписката за продажба, воините ми ще ги вземат под охрана. — Огледа за последен път робската кошара и добави: — Тоест, ще подпиша покупката, след като тези роби получат прилично облекло.
— Но… — заломоти отчаяно търговският агент. Писарят му изглеждаше кисел. Макар кошът, който бяха донесли от складовете, да побираше достатъчно панталони и ризи, много от робите все още бяха голи или полуоблечени. Трябваше да има най-строго разследване за това и много бой, несъмнено, но нетърпението на господарката беше приключило въпроса. Тя искаше да подпише и да купи веднага. С ядосано махване на ръка агентът подкани писаря си да си затвори очите и да се свърши. На трийсет центурии тези роби нямаше да донесат голяма печалба, но още по-голям беше рискът да се задържат непродадени, да киснат тук и да ядат тиза, която с по-голям успех можеше да се използва за угояването на по-кротки роби — всеки от които щеше да струва от пет до десет центурии.
Търговският агент възвърна донякъде самообладанието си и нареди:
— Калиграфът веднага да напише документа за господарката!
Мара гледаше червенокосия варварин, когото бе купила по импулс и от интуиция. Той на свой ред също се взря в нея и нещо в напрегнатите му сини очи я накара да се изчерви повече, отколкото от погледа на Хокану от Шинцаваи.
Мара се обърна рязко и без да каже нито дума на Ударен водач Люджан, забърза надолу по стъпалата. Той бързо я настигна и зае мястото си на личен телохранител. Зачуди се дали припряното й тръгване е продиктувано от нетърпение да се върне у дома, или от нещо друго.
Докато помагаше на Мара да се качи в носилката, каза:
— Джикан ще изпадне в потрес.
Мара се вгледа в лицето на офицера си, но не видя и капка от обичайната му веселост. Вместо обичайния насмешлив хумор видя само загриженост — и може би нещо повече.
След малко писарят се появи с документите за приключване на продажбата и Мара подписа, нетърпелива час по-скоро да си тръгне.
Изкараха робите през портата. Люджан кимна съвсем леко и отрядът стражи на Мара се разбърза да подготви двайсетината мидкемийци за пътуването до именията на Акома. Задачата бе затруднена от лошото разбиране на езика, както и от невероятната склонност на варварите да спорят. Никой роб цуранин нямаше и да си помисли да настоява за сандали, преди да му се заповяда да тръгне на поход. Затруднени от това неразумно непокорство, войниците отначало прибягнаха до заплахи, а след това — до употреба на сила. Нервите им се изопваха с всяка минута. Войниците не бяха надзиратели и боят на роби беше под достойнството им. Да ги видят, че пердашат собственост на обществена улица, ги позореше, а и не носеше чест на господарката им, която вече беше готова за тръгване.
Прекалено изправеният гръб на Мара, седнала неподвижно на възглавничките, издаваше неудобството й от тази грозна гледка. Тя даде знак на носачите си да вдигнат прътовете на носилката на раменете си. Бързината, с която тръгнаха, поне гарантираше, че преминаването през улиците на Сулан-Ку ще е кратко.
Мара махна на Люджан и след кратко обсъждане решиха да преведат робите мидкемийци по най-малко биещия на очи маршрут. Това означаваше да минат през бедняшките квартали край реката, по улици, затрупани със смет и залети от мръсна канална вода. Воините извадиха мечовете си и подкараха мудно крачещите роби с плоското на остриетата. Скитниците и уличните крадци не бяха голяма заплаха за военен отряд с тяхната бдителност и опит, но Мара искаше да побързат по други причини.
Враговете й винаги проявяваха интерес към ходовете й, колкото и маловажни да бяха, и скоро щяха да се появят клюки за посещението й на робското тържище. Търговският агент и помощниците му сигурно вече се бяха запътили към най-близката винарна, а само един продавач или търговец да чуеше разсъжденията им за мотивите на Мара да купи чуждоземни роби, мълвата щеше да се разпространи бързо. А след като се разчуеше за присъствието й в града, вражеските агенти щяха да се разтичат, за да я следят и да предугадят ходовете й. Мидкемийците бяха предназначени за разчистване на нови ливади за нийдра, но Мара искаше това да остане в тайна колкото може по-дълго. Колкото и дребна да беше, всяка информация, придобита от враговете й, отслабваше дома Акома. А най-върховната грижа на Мара, от деня, в който бе станала Управляваща господарка, бе да опази дома на своите предци.
