Най-сетне царицата едва забележимо раздвижи един от предните си крайници.
— Кой ще снаряжи този отряд, Мара от Акома?
Мара издиша дълго сдържания си дъх и се постара да не потръпне от облекчение, че молбата й не е приета като проява на наглост.
— Хазната ми ще понесе цената, благородна царице, ако благоволиш да удовлетвориш молбата ми.
Царицата наклони огромната си глава и челюстите й леко се раздвижиха.
— Ще изпълня молбата ти срещу прилично обезщетение — заяви тя, след което разговорът бързо се сведе до нещо, което за ухото на Мара забележително приличаше на дребнав пазарлък между свадливи търговци.
Исканията на царицата бяха невероятно високи. Но Джикан бе втълпил на Мара великолепен усет за цената на нещата, а и тя се учеше бързо и сега усещаше кои искания са почти невъзможни за договаряне и кои — направо прекалени и поднасяни с очакването да се отхвърлят. Накрая отстъпи на цена в пари и стоки с една трета по-висока от това, което щеше да плати за наемници. Което навярно беше честно, след като отрядът чо-джа щеше да отговаря само пред нея, а сред чо-джа нямаше как да се внедрят шпиони. Нито пък щяха да бъдат подкупени от врага или да побегнат от бойното поле при първия знак за поражение.
Вярно, стадата й нийдра щяха да бъдат изтощени. През следващите три сезона, докато изплати цената на царицата, но след като преговорите приключиха, Мара попи потта от челото си с везана кърпичка и въздъхна облекчено.
Царицата чо-джа забеляза реакцията й и каза дружелюбно:
— Господарке на Акома. Очите ми виждат, че си изнервена. Да не би гостоприемството ни да не е задоволило потребностите ти?
Мара се сепна.
— О, не, благородна царице. Гостоприемството на кошера винаги е безукорно. — Замълча, рискува и отговори честно: — Признавам, че не бях сигурна за протокола, когато дойдох да откупя това благодеяние с воините.
— Благодеяние? — Царицата килна глава в жест, който можеше да мине за изненада. — Ти си моя приятелка, наистина, и ако си дошла да помолиш за услуга, ще го обмисля, разбира се. Това, че ни посещаваш често, е удоволствие за нас, несъмнено. Но стане ли дума за договаряне за работници, воини или услуги, тези неща са разменна стока.
Мара повдигна вежди.
— Значи вашата раса не се нуждае от армия за защита?
Царицата като че ли се замисли.
— Ние взаимодействаме с империята и така сме част от политиката й, от Великата игра на Съвета. Но преди хиляди години, преди идването на хората? Тогава сме раждали воини, за да създаваме нови кошери, да се защитаваме от хищници като харултите и да ловим дивеч. Сега, ако има конфликти, те са между домовете на хората, които са купили съюзи. Самите чо-джа не воюват, освен за човешки каузи.
Това беше новост. Мара се постара да прикрие нарастващата си възбуда. Беше изучавала чуждата култура на чо-джа, но все още имаше много да учи. Ако воините чо-джа не бяха васално верни на човешките господари, а просто наемници, този факт отваряше интересни възможности… Но за жалост призивът за защита на границите в Достари не оставяше време въпросът да се проучи по-дълбоко.
Толкова неща имаше да се свършат, а заминаването предстоеше само след два месеца!
Кевин и Джикан я чакаха на прага. Мара слезе от носилката в гаснещата светлина на късния следобед и върна табличките на своя хадонра. Той ги погледна крадешком, докато се кланяше, и зацъка с език. Мара прие това като знак, че се е спазарила добре, но че финансите на Акома са сериозно затруднени. Надви желанието си да се окъпе веднага и погледна необичайно смълчалия се Кевин.
— Какво има? Сигурно е нещо важно, иначе нямаше да забравиш да ме целунеш.
— Никога не забравям да те целуна — отвърна Кевин и веднага поправи грешката си. Но устните му не се задържаха на нейните и той явно не мислеше за любовни страсти. — Кейоке иска да те види.
— Така си и помислих. — Мара смъкна връхния си халат, подаде го на един от чакащите слуги и пъхна ръце в чистата дреха, подадена й от друг слуга. — Къде е Люджан?
Кевин тръгна до нея.
— Кейоке го прати в казармите.
Старецът явно бе приел повишението на поста Военен съветник — иначе щеше да е пратил Люджан да я извести за отказа си. Мара освободи Кевин, забърза по коридорите на къщата и влезе при стареца, който лежеше плувнал в пот под завивките.
Очите му грееха трескави.
— Господарке — промълви той в мига, в който Мара се появи на прага, и се опита да се надигне.
— Недей. Дядо на сърцето ми, ти си ранен и няма да търпя церемонии. Удостои ме с раните си и верността ти е неоспорима. — Коленичи на възглавничките до него и наруши протокола, като хвана ръката му и я стисна силно. — Казвала съм много пъти на Накоя колко я обичам. Никога не съм го казвала на теб.
Устните на Кейоке трепнаха от нещо като усмивка. Беше щастлив, но беше твърде много командир и цуранин, за да издаде нещо повече от проблясък на чувство.
— Господарке — каза той прегракнало. — Тасайо държи смъртта ти в ръцете си, в Достари.
Значи Люджан му беше казал. Мара преглътна, за да спре напиращите сълзи. Най-вероятно точно това бе трябвало, за да накара стареца да се съгласи да живее.
