Кейоке отгатна мисълта й.
— Не, господарке. Не ми трябва принуда, за да служа на Акома. Чест е за мен да стана Военен съветник, несъмнено. — Помълча, докато търсеше думи. — Подготвих се да умра като воин, защото това е единствената съдба, която съм виждал и чувал за Боен водач, твърде остарял за бойното поле.
Мара нямаше да се задоволи с това.
— А кракът ти?
Този път Кейоке се усмихна.
— Папевайо ми е учител. Щом той можа да понесе черната превръзка, ще нося патерицата си. — След миг добави: — Кевин предложи оръжейникът да ми направи една със скрит меч вътре.
— Виждам, че идеята ти харесва — отбеляза Мара и също се усмихна. — Дядо на сърцето ми, ще направя така, че патерицата да се превърне в служебния ти жезъл, а за оръжието лично ще се видя с оръжейниците.
Огледа потното му лице — посивяло, мършаво и въпреки цялото му желание издаващо умора.
— Ще обучиш Люджан и заедно ще намерим начин да надвием пустинните мъже на Тасайо.
Очите на Кейоке се впиха напрегнато в нейните.
— Дъще на сърцето ми, няма друга стратегия, която да ти помогне на голите пясъци, освен численото превъзходство. А в това моята мъдрост не може да помогне.
И затвори очи, грохнал до изнемога. Волята му не стигаше, разбра Мара. Беше искрен в благодарността си за новия пост, но тялото му беше твърде отслабнало. Червеният бог можеше да не му позволи да запази живота си.
— Остави Достари на Люджан и на мен — каза Мара. — Аяки е последната ти отговорност, и натамито в свещената ни дъбрава. Ако всичко друго се провали и Минванаби нарушат границите ни, с един избран отряд можеш да се погрижиш за сигурността на момчето ми. Намерете убежище при царицата чо-джа и се погрижи името Акома да оцелее.
Кейоке лежеше затворил очи. Не проговори, но пръстите му в ръката на Мара отвърнаха с леко стисване. Тя хвана китката му и долови забързания пулс във вените. Умираше. Не можеше да се отрече.
— Почини си добре, дядо на сърцето ми — прошепна Мара. Наложи си външно спокойствие, стана и пристъпи към вратата.
— Доведете ми всички вестоносци — каза тихо на слугата отвън.
— И куриерите на гилдията в Сулан-Ку също.
Дебел мъж е широк халат спря озадачен до нея. Носеше торба с еликсири и лъхаше на спарени билки.
— Ще ги пратиш да търсят жрец на Хантукама ли, господарке? — попита я с изумление.
— Необходимо е, не мислиш ли?
Лечителят въздъхна съчувствено.
— Лейди Мара, съмнявам се, че Военният съветник ще остане в съзнание до разсъмване и че ще диша повече от два дни след това.
— Ще живее — отвърна разпалено Мара. — Ще му намеря жрец и ще платя за молитвена порта, за да призове магията на бога за изцеление.
Знахарят я погледна уморено.
— Господарке, жреците не се трогват лесно. Верни са само на своя бог и смятат простите селяни за равни дори на императора. Ако все пак намериш жрец на Хантукама, а те са рядкост, никаква молитвена порта няма да го изкуси да остави болните, които вече са под негова грижа, заради един умиращ воин.
Мара изгледа мълчаливо мъжа с безполезните му церове и нежеланите му истини.
— Ще видим. Нека първо намерим такъв жрец.
Знахарят се присви пред погледа й и припряно се шмугна в стаята на болния. Гласът на Мара го догони, тих и неумолим като забиващо се копие.
— Пази го жив и спокоен. Само това трябва да те интересува.
Докато отброяваше пулса на сухата топла китка, знахарят извърна очи към небесата и се замоли на Чочокан и Хантукама за чудо. Кейоке отслабваше и нито един цяр в торбата му не можеше да задържи духа му от зова на Туракаму. След това знахарят огледа бялото на очите му и превръзките на раните. От боговете и господарката в този момент много повече се боеше от нейния гняв.
Приготовленията за войната в Достари преобърнаха кроткото ежедневие на имението. В занаятчийския двор ритмичният съсък на колелото на точиларя се сливаше с виковете на роби и чираци, каращи и разтоварващи провизии, а гъстата катранена миризма на гърнетата със смола надмогваше сладкото ухание на цветята акаси. Миризмата се задържаше във въздуха, нахлуваше дори в покоите на Мара, която бе станала в зори и сега стоеше до паравана, загледана навън.
— Ела легни — каза Кевин, очите му се взираха с възхита в голото й тяло. — Щом си решила цял ден да се тревожиш, по-добре сега се отпусни и си отпочини.
Мара не отвърна. Продължи да се взира през мъглата към движещите се сенки на пастирчетата, забързани да откарат нийдра по ливадите. Не виждаше робите обаче, нито нежната прелест на земите, които бе наследила от предците си. Виждаше само хиляда войници Минванаби, нахлули през границите, за да ги завоюват.
Кейоке трябваше да остане жив, за да се справи с тях, докато тя е далече. Все едно че любимият й изобщо не бе проговорил, тя започна ритуална молитва, призоваваща закрилата на Лашима над живота на нейния Военен съветник, който лежеше в несвяст, докато Червеният бог настъпваше за последното си завоевание.
