Но се бях излъгал.
В коридора срещнах Бек, който излизаше от кухнята. По балтона му имаше едри капки дъжд. Гледаше право в мен. В ръката си държеше спортна чанта. Същата, с която бе пренесъл картечните пистолети до Кънектикът.
— Хайде, на работа — каза той. — Веднага. Трябва да хванем прилива.
— Къде?
Той се дръпна встрани, обърна се и извика през рамо:
— Човекът с линкълна ще ти каже.
Минах през кухнята и излязох навън. Металният детектор бипна. Тръгнах през дъжда към гаражите. Но линкълнът не беше там; беше паркиран до ъгъла на самата къща, обърнат с багажника към морето. На шофьорската седалка се виждаше някакъв мъж. Седеше вътре, за да не го вали, като припряно потропваше с палци по волана. Като ме видя в огледалото, той се пресегна и капакът на багажника се повдигна, после мъжът бързо се измъкна навън.
Приличаше на клошар, намерен заспал на някоя пейка и облечен насила в костюм. С посивяла козя брадичка и дълга сплъстена коса, вързана на тила с розово ластиче на златни точки. Лицето му беше надупчено от сипаница. На врата си имаше татуировки, каквито си правят затворниците. Беше висок и много слаб, все едно нормален човек, разцепен на две по дължина.
— Ти ли си новият Дюк? — запита той.
— Същият — отвърнах аз.
— Викат ми Харли — каза той.
Не му казах името си.
— Е, да почваме.
— Какво да почваме?
— Има боклук за изхвърляне.
В багажника имаше херметичен чувал, каквито се използват в армията за пренасяне на трупове. От плътна черна гума с надлъжен цип. По гънките се виждаше, че трупът вътре е малък. Женски най-вероятно.
— Кой е? — попитах аз, макар вече да знаех отговора.
— Федералната кучка — отвърна той. — Дълго я дебнахме, но накрая я спипахме.
Той се наведе и хвана двата края на чувала от своята страна. Спря се и ме зачака. Стоях неподвижно, дъждът се стичаше по врата ми, тропаше по капака, плющеше по гумата на чувала.
— Побързай, да не изтървем прилива — подкани ме той.
Наведох се и хванах двата края от моята страна. Дадохме си знак с поглед, вдигнахме чувала и със замах го извадихме от багажника. Не беше тежък, само неудобен за държане, а и Харли не беше кой знае колко як. Понесохме го към брега.
— Я го пусни на земята — казах аз.
— Защо?
— Искам да погледна вътре.
Харли стоеше и стискаше чувала.
— Не те съветвам — каза той.
— Пусни го — повторих аз.
Той се поколеба, после двамата приклекнахме едновременно и положихме чувала на скалите. Трупът се намести вътре и застина с извит назад гръбнак. Без да се изправям, пропълзях до другия край, където беше главата. Напипах дръжката на ципа и я дръпнах.
— Гледай само лицето — каза Харли. — Там не е чак толкова зле.
Аз погледнах. Беше много зле. Тя бе умряла в страхотни мъки. Това беше очевидно. Лицето й беше разкривено, изцъклено от болка. Устата й все още беше разтегната в предсмъртен писък.
Само че не беше Териса Даниъл.
Беше прислужницата.
Дръпнах ципа още малко и отдолу се показаха същите ужасни рани, каквито бях видял преди десет години. Не желаех да гледам повече. Извърнах лице встрани, срещу дъжда, и затворих очи. Едрите капки, които се стичаха по бузите ми, приличаха на сълзи.
— Давай да свършваме — каза Харли.
Отворих очи. Погледах вълните. Вдигнах ципа, без повече да надничам вътре. Бавно се изправих и отидох до другия край на чувала. Харли ме чакаше. После и двамата се наведохме и хванахме всеки своя край. Понесохме товара към скалите. Той ме водеше на югоизток, към едно отдалечено място на брега, където се срещаха две гранитни плочи. Между тях имаше стръмен улей с формата на клин. Беше до половина пълен с плискаща се вода.
— Изчакай следващата голяма вълна — каза Харли.
Вълната връхлетя брега с грохот и двамата извърнахме глави от пръските. Улеят се изпълни догоре, водата преля от другата страна и за малко не измокри обувките ни. После вълната се оттече и улеят отново се изпразни. По дъното му потракваха дребни камъчета, които се отдръпваха заедно с водата. Повърхността на океана беше покрита със сивкава пяна, надупчена от дъжда.
— Хайде, пусни я на земята — каза Харли. Беше се задъхал. — Задръж твоя край.
Той нагласи чувала така, че главата на трупа увисна над каменния улей. Ципът беше обърнат нагоре. Трупът лежеше по гръб. Аз стисках ъглите на долния край. Косата ми беше слепната от дъжда, водата щипеше на очите ми. Харли застана разкрачен над чувала, приклекна и избута края му още по-напред в празното пространство. Аз го следвах с моя край, сантиметър по сантиметър, малка стъпка по малка стъпка върху хлъзгавата скала. Следващата голяма вълна повдигна края на чувала от скалата. Харли използва това, за да го плъзне още по-напред. Аз го последвах. Вълната се отдръпна. Улеят отново се изпразни. Чувалът се преви на две от тежестта си. Дъждът плющеше по коравия каучук. Барабанеше по гърбовете ни. Беше студен като ръка на мъртвец.
