Дядото на Уай Ти, който беше ходил там, й беше разказвал, че нипонците завзели Виетнам през войната и се развихрили там с характерната за тях жестокост — преди ние да им пуснем бомбичката и те да открият, че са пацифисти. Виетнамците, също като повечето азиатци, мразят японците. И очевидно този образ, Нг, се кефеше на идеята гейша да му разтрива раменете.
Но всичко това е много странно по следната причина: гейшата е само картинка в очилата на Нг и Уай Ти. А картинка не може да ти направи масаж. Така че защо да се пънеш?
Щом Уай Ти влиза, Нг става и се покланя. Така се поздравяват помежду си печените откачалки от Улицата. Те не обичат да се ръкуват, защото контактът не се усеща и това ти напомня, че ти всъщност изобщо не си там.
— Здрасти — поздравява Уай Ти.
Нг сяда и гейшата веднага го подпочва наново. Бюрото му е хубаво френско старинно писалище с редица от малки телевизионни екрани, подредени откъм задния му край, срещу Нг. Той през цялото време следи екраните, дори и когато разговаря.
— Разказаха ми това-онова за тебе — казва Нг.
— Не бива да слушате гадни клюки — срязва го Уай Ти.
Нг взема чаша от писалището си и отпива. Питието прилича на ментов джулеп. На повърхността се оформят кълба от изпарения, които се разтичат и потичат надолу по чашата. Изображението е така съвършено, че Уай Ти вижда във всяка капка миниатюрно отражение на прозорците на кабинета. Голямо показно. Ега ти маниака.
Съзерцава я с напълно безстрастна физиономия, но на Уай Ти й се чини, че изразът му е на омраза и отвращение. Да пръснеш толкова мангизи за най-лъскавата къща в Метавселената, и после някаква скейтърка да ти се изтърси зърнеста и черно-бяла. Направо си е изригване в метафоричните ташаци.
Някъде из тази къща свири радио — микс от виетнамски паркетни мелодии и щатски инвалиден рок.
— Гражданка на Нова Сицилия ли си? — пита Нг.
— Не, само понякога се мотая с Чичо Енцо и други пичове от Мафията.
— Аха. Много необичайно.
Нг не бърза за никъде. Потопил се е в мудното течение на делтата на Меконг и е доволен да си кибичи там, да зяпа телевизорите и да изстрелва някое изречение на всеки десет минути.
Още нещо: той очевидно страда от синдрома на Турет или от някакви други мозъчни болежки, защото от време на време без никаква очевидна причина от устата му излизат странни звуци. Остро дрънчене — както винаги звучат виетнамците в задните стаички на магазините и ресторантите, докато водят семейни разпри на майчиния си език. Но доколкото преценява Уай Ти, това не са истински думи, а просто звукови ефекти.
— Много ли работиш за тия типове? — пита Уай Ти.
— От време на време им извършвам дребни охранителски услуги. Както повечето големи корпорации, Мафията поддържа силна традиция сама да се грижи за сигурността си. Но когато има нужда от нещо по-така, техническо…
Той млъква по средата на изречението и от носа му излиза невероятен бръмчащ звук.
— Значи това е по твойта част — сигурността?
Нг оглежда внимателно всичките си телеекрани. Щраква с пръсти и гейшата изприпква навън. Той кръстосва ръце на бюрото, навежда се напред и вперва поглед в Уай Ти.
— Да — казва той.
Уай Ти също го гледа втренчено и го чака да продължи. След няколко секунди вниманието му отново се връща към мониторите.
— Преобладаващата част от работата си върша по силата на мащабен договор с Господин Ли — изтърсва той.
Уай Ти очаква уточнението — не „господин Лий“, а „Големият Хонконг на Господин Лий“.
Е, добре. Щом тя може да споменава Чичо Енцо, нека и той споменава Господин Ли.
— Социалната структура на всяка национална държава се определя основно от нейните разпоредби за сигурност — казва Нг. — Господин Ли разбира това.
О-хо-хо, сега ще се задълбочаваме. Изведнъж Нг се разприказва точно като белите старци по телевизионните учени дискусии, които майката на Уай Ти следи с маниакална страст.
— Вместо да наема многобройни човешки сили за сигурност, което влияе на социалната среда — нали се сещаш, много работници, работещи за минимална надница, стърчат и размахват картечници — господин Ли предпочита да използва нехуманни системи.
Нехуманни системи. Уай Ти понечва да го попита какво знае той за Плъха. Но няма смисъл — той няма да каже. Ако попита Нг за сведения, това би прецакало отношенията им… И то за сведения, които той никога не би й дал. Това би превърнало цялата тази сцена в още по-смахната дори отсега — а това Уай Ти съвсем не може да си го представи.
Нг избухва в дълга поредица от дрънчащи звуци, пропуквания и ларингални експлозиви.
— Шибана кучка — измърморва той.
— Моля?
— Нищо — казва той. — Една кукленска количка ми отряза пътя. Никой от тия хора не разбира, че с тая кола мога да ги смажа като бронетранспортьор — прасе с огромен търбух.
— Кукленска количка… Ти да не караш?
— Да, идвам да те взема, нали се сещаш?
— Имаш ли нещо против?
— Не — въздъхва той, сякаш наистина има.
Уай Ти става и минава зад бюрото му, за да огледа.
