Всеки от малките телевизионни монитори показва различен изглед от микробуса му: предно стъкло, ляв прозорец, десен прозорец, поглед назад. На друг е електронната карта, която показва къде се намира: на връщане от Сан Бернардино, но недалече.
— Микробусът се управлява с гласова команда — обяснява той. — Махнах интерфейса за кормило и педал, защото словесните команди ми се сториха по-удобни. Ето защо понякога в гласа ми се появяват непознати звуци — контролирам системата на колата.
Уай Ти излиза от Метавселената, за да си проясни мислите и да пусне една вода. Щом смъква очилата, открива, че е събрала доста голяма публика от шофьори и механици, застанали около кабината на терминала в полукръг — слушат я как бъбри на Нг. Щом се изправя, вниманието, естествено, се пренасочва към дупето й.
Уай Ти минава през тоалетната, дояжда пая си и излиза под ултравиолетовото сияние на залязващото слънце да чака Нг.
Лесно разпознава фургона му. Той е огромен. Два и половина метра висок и още по-широк — което в старо време, когато все още е имало закони, би било голяма тегоба. Конструкцията е сандъчеста и ъгловата, стъкмена от плоски, нащърбени стоманени листове, обикновено използвани за капаци на капандури и стълбищни стъпала. Гумите са грамадни като гуми на трактор, но с по-фини нарези. Шест са на брой — две оси отзад и една отпред. Моторът е толкова голям, че — също като космическия кораб на лошите по филмите — Уай Ти го усеща вътрешно как боботи в ребрата й още преди да го е видяла. Той изхвърля дизелови газове през чифт дебели червени вертикални ауспуси, подаващи се от покрива и извити назад. Предното стъкло е идеално плосък стъклен правоъгълник, около метър на два и половина, толкова плътно потъмнено, че тя не може да различи нищичко вътре. Муцуната на фургона е окичена с всички видове мощни фарове, известни на науката — все едно тоя тип в събота вечер е обрал някой франчайз на Нова Южна Африка и е свил всички лампи до последната от всички хлебарници. Отпред е заварена решетка от релси, изкъртени от някой изоставен железен път. Само решетката вероятно тежи повече от малка кола.
Дясната врата се отваря. Уай Ти се приближава и сяда на предната седалка.
— Здрасти — поздравява тя. — Нещо за стимул искаш ли?
Нг го няма зад волана.
Там, където би трябвало да се намира шофьорското място, има нещо като неопренова кесия колкото кофа за боклук, окачена на тавана посредством мрежа от ремъци, кабели, тръби, жици, фиброоптични влакна и хидравлични въжета. Омотана е с толкова много чудесии, че е трудно да различиш действителните й очертания.
Най-отгоре Уай Ти забелязва парченце кожа с черна коса наоколо — темето на оплешивяваща мъжка глава. Всичко останало от слепоочията надолу е покрито с огромно устройство, съчетаващо очила, маска, слушалки и тръба за захранване, прикрепено към главата му с умни каишки, които постоянно се затягат или отпускат, за да му е удобно и да поддържат уреда в добра позиция.
Под него, и от двете страни, където бихте очаквали да видите, тъй де, ръце, от пода се подават дебели снопове жици, фиброоптични влакна и тръби, които сякаш са втъкнати в раменните стави на Нг. Подобно е положението и там, където би било редно да се намират краката му, а още жици и тръби са втъкнати в чатала му и прикрепени по различни места по торса му. Цялото нещо е увито в калъф — кесия, доста по-голяма от торса му, която постоянно се издува и пулсира като жива.
— Благодаря, грижат се за всичките ми нужди — отвръща Нг.
Вратата се затръшва зад нея. Нг издава джавкащ звук, фургонът излиза на отбивката и се запътва към шосе 405.
— Моля те, извини вида ми — казва той след няколко неловки минути. — Хеликоптерът ми се запали по време на евакуацията на Сайгон през 1974 г. — заблуден трасиращ снаряд, изстрелян от наземните войски.
— Леле! Ега ти гнусотията.
— Успях да стигна до американския самолетоносач до брега, но, нали разбираш, по време на пожара горивото пръскаше навсякъде.
— Да бе, представям си. Уфф!
— Известно време ходех с протези — някои са много добри. Но няма нищо по-добро от моторизираната инвалидна количка. А после си помислих, защо моторизираните инвалидни колички неизменно трябва да представляват миниатюрни жалки конструкцийки, на които и най-малката стръмнинка им се опира? И затова си купих това нещо — германска пожарна кола за летища — и го превърнах в своя нов моторизиран инвалиден стол.
— Много е хубав.
— Америка е прекрасна, защото всичко можеш да го получиш в колата си. Смяна на маслото, пиячка, банки, автомивка, погребения, каквото си поискаш — минаваш с колата! Така че това возило е много по-добро от миниатюрните жалки инвалидни колички. То е продължение на тялото ми.
— Кога гейшата ти разтрива гърба?
Нг смънква нещо, а калъфът му започва да пулсира и трепти около тялото му.
— Тя е демон, разбира се. Що се отнася до масажа, тялото ми е потопено в електроконтактен гел, който ме масажира при нужда. Освен това имам шведка и африканка, също демони, но изображението им не е толкова добро.
— Ами ментовият джулеп?
