— Чуваш ли? Дори не избраха теб, имаше три гласа за другата. Предпочитат младата, но шоуто си е мое. Аз сътворих всичко това: колелото, надписа на стената… Тогава защо да не определям аз. Избрах теб, защото те харесвам. Ти си специална. Баща ти е полицай. Не е ли мил жестът ми да не взема другата, въпреки че гласуваха за нея?
Мириам боязливо кимна, макар да нямаше ни най-малка представа какво има предвид.
— Якоб — промълви тя.
В устата ѝ сякаш имаше шкурка.
— Не, не, не — възпря я той със студения си поглед. — Не говорим. Само слушаме.
Мириам стисна устни и сведе очи.
— Идвам за последен път — закани се младежът. — Прави каквото ти нареждам, ако ли не, ще се наложи да взема другата. Хората трябва да получат това, за което са си платили. Разбираш ли?
— Да — прошепна Мириам, без да го поглежда.
— Да те застрелям ли, или ще изпълняваш каквото ти наредя?
— Ще изпълнявам — тихо промърмори тя.
Пернатото момче като че ли потъна за момент в размисъл, сетне отпусна пистолета и показа белите си зъби.
— Чудесно.
Той изкудкудяка, затвори тежката врата и я остави сама в студеното и тъмно подземие.
Миа не знаеше откъде се появи това чувство, но в бялата къща в пустошта имаше нещо необичайно. Нещо я теглеше назад още след предишното ѝ посещение тук. Къщата на Джим Фюглесанг. Самотна постройка насред нищото. Заскрежени дървета. Тишина. Само че не като онази успокояваща тишина на Хитра. До морето. Сред крясъците на чайките. Друго беше. Друг вид тишина, обостряща сетивата. Подтикваше я да се озърта наоколо, докато с умерена крачка извървя разстоянието от колата до бялата сграда. Сега си носеше оръжието и затова беше по-спокойна. Предишния път се чувстваше гола, почти уплашена, а това не бе типично за нея. Когато се прибра, не успя да си обясни защо и любопитството ѝ още повече нарасна. Налагаше се да се върне, но все не намираше време. Вероятно и сега това посещение не биваше да е приоритет при всички останали събития, ала няколко часа нямаше да навредят, а и бързаше, за да не пропусне светлината.
Миа се отправи към малката къща, но спря и размисли. Реши вместо това да поеме по пътечката в гората. Влизала е вътре. Това, което търси, не е там.
Джим Фюглесанг е направил снимки. Преди много години. Фотографии, залепени в албум. Котка. И куче. Положени в петоъгълник от свещи върху постеля от пера.
И да, тя не е като другите. Не може да обясни странното си влечение към това далечно, пусто място, но то е ясно осезаемо и това я улеснява. Чувствата ѝ нямат значение. Безразлично е дали разбира, или не. Защото Джим Фюглесанг е снимал сцени с животни в пряка връзка с убийството на Камила Грийн. И това се е случило някъде наблизо.
При предишното си идване бе видяла път към къщата и пътека, водеща към гората. Възможно е, разбира се, да е направил снимките и другаде. На което и да е друго място, но все пак… Четиринайсет минути при хубаво време, шестнайсет минути на връщане. Подразбираше се, че описанието се отнася до местност, позната на мъжа с бялата каска. Хубаво време. Свикнал е с маршрута, бил е там и при лошо време. На връщане. „На връщане“ би трябвало да означава към къщи, нали? Четиринайсет минути в едната посока. Две минути повече в другата. Натам — слизане. Насам — изкачване. Миа издърпа шапката си, та да покрие ушите ѝ. Няма начин това да не е пътеката, за която говореше той.
Пътека надолу към езеро.
Четири бели камъка.
Миа едва не подскочи, когато дърветата пред нея се разтвориха и тя ги видя на брега на тъмното езеро. Четири бели камъка, прилежно наредени до нещо, което някога трябва да е било стар мост. Сърцето ѝ заби още по-бързо в момента, в който забеляза някога новия, но вече изгнил плавателен съд, наполовина потънал досами сушата.
Червена дървена лодка. С бял надпис до прогнилото гребло.
Миа Крюгер вдигна очи и погледът ѝ се спря на неголяма постройка, отстояща на няколкостотин метра. От другата страна на езерото. Къщурка. Сива — все едно влагата е отмила всички цветове от стените. Прозорците бяха заковани с дъски, необитаема, изоставена и при все това…
Тя напипа телефона си в джоба на коженото яке.
Четиринайсет минути при хубаво време.
Шестнайсет минути на връщане.
Четири бели камъка.
Червена лодка.
Мария Тереса.
С треперещи пръсти Миа набра номера на Мунк, но джаджата не я слушаше.
Опита повторно, вдигна телефона, върна се няколко крачки назад, отдалечи се от езерото, после пак слезе при изгнилия мост. Нищо. Тя изруга тихо, прибра телефона в джоба си и се спря да прецени мястото. Избра пътя отляво покрай черното езеро.
Сиви греди на необитаема къща.
Дърветата не я пускаха да мине.
Вече нямаше пътека.
