Совата полностью

Непроходим терен.

Все още нямаше покритие.

Клоните я удряха през лицето.

Дяволите да го вземат.

Сърцето на Миа биеше силно, когато стигна изоставената сива къщичка от другата страна на тъмното езеро.

Заковани прозорци.

Залостена врата.

Старо зелено волво.

Тя се промъкна през малкия двор и предпазливо надникна през прозорците на колата. Термос. Няколко шишета газирани напитки. Черна чанта. Наведе се и внимателно отвори вратата на автомобила, пролази на пътническата седалка. На пода имаше черна дамска чанта. Кърпички, червило, тефтер, шофьорска книжка със снимка на красиво младо момиче, гледащо сериозно към фотоапарата.

Миа едва не изпадна в шок, когато видя лицето на момичето, което се взираше в нея от шофьорската книжка.

Мириам?

Как е възможно, по дяволите?

Коленичила на студения под в подземието, Мириам Мунк се мъчеше да дъвче твърдите гранули, които се изсипваха от дупката в стената. Храна за животни. Първия път, когато той я принуди да яде от тях, ги повърна и се зарече никога повече да не слага тези противни неща в устата си, но не издържа. Толкова беше гладна. Тялото ѝ стенеше за храна. Едва не припадна в голямото колело. Наложи се да пълзи на четири крака, за да го задвижи. Дланите ѝ бяха покрити с пришки, а раните по коленете ѝ кървяха. Не издържаше повече. Трябваше да сложи нещо в стомаха си, иначе щеше да издъхне. Така ѝ се струваше. Ще умре тук, в това студено мазе.

Ако скоро не получи нещо за ядене.

Събра няколко гранули от пода и ги сложи върху езика си. Опита се да не мисли какво има в устата ѝ, да ги сдъвче, сякаш нищо не е било. Подложи глава под гърлото на голямото шише с вода и се постара да преглътне. Този път не повърна. Слава богу.

Сложи още гранули в устата си и повтори процеса: дъвчеше, доколкото бе възможно, и същевременно се мъчеше да мисли за нещо друго, после пъхна глава под шишето и отново преглътна.

Помощ.

Мириам се уви в одеялото и затвори очи. Да потъне в себе си. Това не беше действителност. Не се намираше там. Беше някъде другаде. Вкъщи. На масата със сервирана закуска. Марион току-що се бе събудила. Ухаеше на прясно сварено кафе. На момиченцето му се спеше. Отказваше да си съблече пижамата. Искаше да седи в скута на майка си. Да не става. Да не ходи на училище. В очите ѝ не лазеха насекоми. Нямаше бръмбари по циментовия под. Нямаше го и леденостудения вятър на подранилата зима, веещ през дупките в стената. Подът беше топъл. Марион искаше майка ѝ да ѝ върже косата на конска опашка. Юханес им се усмихваше. Никъде нямаше да ходи. Не заминаваше за Австралия. Бяха само тримата. Днес щяха да си останат вкъщи заедно. Бяха свободни. Щяха да гледат филм и да ядат пуканки.

Защо никой не идва?

Помогнете ми.

Моля.

Мириам не обърна внимание на отворилата се врата, преди покритото в пера момче да застане пред нея с пистолет в едната ръка и някакъв предмет в другата.

— Промяна в плановете.

— Какво? — промърмори Мириам. Не искаше да остави топлата кухня да се изплъзне изпод клепачите ѝ.

— Ставай — нареди момчето и я рита, докато не се събуди.

Тя се надигна с мъка, седна и се сгуши в одеялото.

— Има промяна в плановете — повтори младежът. — Знаех си, че трябваше да взема другата. Ти не ставаш, а сега всичко се провали.

Мириам бавно отвори очи и го погледна. Насочен пистолет и нещо, протегнато към нея. Руса перука.

— Но още можем да спасим положението — кимна черноокото лице. — Пробвай я.

Мириам не го разбра.

— Сложи я, искам да видя как ти стои.

— Якоб, моля те — промълви тя, ала дори не знаеше дали от нея е излязъл някакъв звук.

— Слагай я! — разгневи се момчето и ѝ тикна перуката. — Подцених ги. Имат моя снимка. Как според теб са ме намерили?

— За какво говориш? — промърмори Мириам отново, без да знае дали думите са излезли от устата ѝ.

— Слагай я! — повтори пернатата твар.

Мириам кимна боязливо и внимателно нагласи перуката на главата си. Младежът я погледна косо.

— Приличаш — усмихна се той. — Чудесно. Значи все пак не е било на вятъра.

Тя се опита да изрече нещо, но не беше в състояние.

— Не се тревожи за мен — каза младежът. — Ще се оправя. Малко е рано, все пак си платиха за три месеца, но не е страшно, стига да направим необходимото. Не си ли съгласна?

— Какво… ще правиш с мен? — измънка Мириам, явно този път с глас, защото покритото с пера момче реагира и я погледна с любопитство.

— Ще те убия. Ти какво си мислеше?

Мириам не успя да отговори.

— Възнамерявах да почакам, но след като са качили моя снимка в интернет, е най-добре да побързаме, преди някой да е дошъл. Нали? — подсмихна се той. — Ела.

Нежно я погали по перуката.

— Всичко съм подготвил там.