Совата полностью

— Това ли? — Момчето вдигна учудено гривната към светлината на фенера. — Как е възможно това да струва нещо? Прилича на евтин боклук, децата носят такива. Мамка му, да бяхме обрали някоя будка, със „Севън илевън“ щяхме да приключим за пет минути. Какво, по дяволите, ще спечелим от това? Толкова ли си тъпа?

Жената в червеното ватирано яке хвана решително гривната и я пъхна в джоба си.

Сребърна гривничка, сърчице, котва и буква. М.

— Има сантиментална стойност — каза тихо тя и я усети с пълна сила, вече почти непоносимо.

Нуждата от инжекция, която да пропъди мрака в тялото ѝ.

— Сан… какво?

Момчето пак се огледа неспокойно и дръпна от цигарата.

— Защо просто не ограбим „Севън-илевън“, мамка му?! Или да поискаме доза на кредит от Лефе? Дължи ми услуга, мамка му, сигурно ще ни отпусне една инжекция. Дявол да го вземе, и той живее наблизо. Хайде, де! Господи, тази гривна едва ли струва повече от пет кинта. Как изобщо ти дойде на ума? Не, мамка му, аз се махам!

Жената в червеното яке вдигна поглед, защото се отвори врата и на верандата излезе тъмнокосо момиче. В едната си ръка държеше чаша. В другата имаше нещо, което разглеждаше. Лист хартия. Снимка. Нещо такова. Остана няколко секунди, взряна в мрака над града, после влезе и затвори вратата след себе си.

Миа Крюгер.

Почувства се гузна, трябваше да го стори отдавна.

Много, много отдавна.

Защото онази нощ беше там.

— Хайде, де! — пак я подкани момчето, вече почти умолително, и хвърли угарката. — Хайде да изчезваме, мамка му! Не издържам вече.

— Мълчи, не е само за парите.

— Ама нали каза, че…

— Бяхме приятелки — прекъсна го раздразнено жената и за пореден път се разкая, задето го бе довела.

Трябваше да го направи сама.

При това преди много време.

— Приятелки? С кого? С тази там горе ли?

— Не можеш ли да пазиш тишина?

— Ако сте приятелки, просто я помоли за пари! За бога, Сисе, що за идиотщина?! Защо стоим тук, казах ти, че Лефе ще ни отпусне една доза. Хайде, де!

— Не, не с нея. Със Сигри.

— Коя Сигри?

— Сестра ѝ.

Оглеждайки се притеснено, младежът извади от джоба си тънко пакетче тютюн и се опита да си свие цигара от остатъците в него.

— Мамка му, Сисе, сериозно! Не издържам повече, имам нужда от нещо сега. Ти нямаш ли? Хайде да ходим при Лефе!

— Бях там. — Жената в червеното яке не сваляше очи от сянката в апартамента над тях.

— Къде?

— Видях го.

— Какви ги говориш?

— Когато я уби.

Сега той млъкна. Стоеше с тънката цигара в уста и приготвена запалка, без да пали.

— По дяволите, Сисе, плашиш ме. Кого е убил?

Сигри.

Споменът я връхлетя.

Трябваше да го направи отдавна.

Бях там.

Когато я уби.

— Мамка му, искам само да се боцна, Сисе. Нали уж дойдохме само за малко мангизи. Да се махаме, а?

— Какво?

— Знам, че Лефе ще ни даде, по дяволите, не е далеч. Хайде, Сисе, стига с тези глупости!

Четирийсетгодишната жена внимателно сви юмрук около сребърната гривничка в джоба ѝ, усети, че е там, между пръстите ѝ, а в същия момент светлината в жилището над тях неочаквано угасна и там настана мрак.

— Хайде!

— Не можеш ли да си държиш устата затворена?!

— Дяволите да те вземат, Сисе. Махаме се, идваш ли, или не?

— Сигурен ли си, че Лефе ще ни даде една доза?

— Боже мой, длъжник ми е. Защо изобщо стоим тук? Хайде, идвай!

Жената напипа гривната в джоба на якето си още веднъж. Хвърли последен поглед към тъмните прозорци горе.

И последва неспокойния младеж към улица „Пилестреде“.

Габриел Мьорк спря пред павилиона с изложени вестници на ъгъла на улица „Марибуесгата“. Завладя го ясният спомен как за първи път стоеше тук, точно на това място, преди шест месеца, изключително притеснен от бъдещата си работа в полицията. Тогава младият хакер нямаше никакъв опит като полицейски служител, всъщност нямаше никакъв професионален опит. Получили бяха името му от Центъра за правителствени връзки — МИ-6. Дешифрира изключително труден код, качен в интернет от английската разузнавателна служба: Can you crack it? Оказа се тест за набиране на кадри и го информираха, че го е решил правилно, но за да получи работата, условието е да бъде британски гражданин. Габриел забрави за случката, ала един ден неочаквано му се обадиха. След кратко събеседване по телефона Холгер Мунк го назначи веднага.

Шест месеца — сега му се струваха цяла вечност. В началото се притесняваше, чувстваше се доста неудобно, приеха го обаче добре и сега беше важен член на екипа. Полицай? Никога не се бе виждал като такъв, но сега не можеше да живее без работата си.

Габриел извади картата си и получи достъп до жълтата сграда. Девойка. Намерена гола в гората в Хюрюм. С цвете в устата. Изтръпна при спомена за снимките. Не бяха разследвали подобно престъпление от случая с момиченцата, висящи от дървета. Тогава той едва не повърна. Първата му мисъл бе, че е допуснал огромна грешка — да приеме работата — но слава богу, бяха открили извършителя.