— Чудесно. — Мунк пак се разрови в записките си.
В залата се възцари тишина и никой не продума, преди Мунк отново да натисне бутона. Този път се появи снимка от местопрестъплението, вече я бяха виждали: момичето, Камила, лежеше гола върху калуната, в необичайна поза, с бяло цвете в устата.
— Този Паулус… — поде Мунк и за пореден път хвърли поглед към Грьонли.
— Не, още нямаме негови снимки.
— Добре, във всеки случай този Паулус е един от някогашните обитатели на Хюрюмланския разсадник, а сега, доколкото разбрахме, заема много отговорна позиция. Тази сутрин ни изпрати списъка на всички пансионери, служители, учители и другите, свързани с това място.
— Извинявай — отново се обади Юлва, очевидно леко смутена. — Хюрюмлански разсадник? Що за място е това?
— Съжалявам. — Мунк подпря чело с ръка и отново потисна прозявка. — Лудвиг, би ли обяснил?
— Окей. — Лудвиг погледна листовете на масата пред себе си. — Хюрюмланският разсадник е дом за младежи в затруднено положение. Основала го е Хелене Ериксен през есента на 1999 г. и е частна собственост, но получава субсидия от държавата. Освен това е свързан с други учреждения и инстанции — Педагогическо-психологическата служба, Регионалната секция по хранителни разстройства в „Юлевол“, психиатричната болница в Дикемарк. Проведох няколко телефонни разговора и никой не даде лоша оценка на заведението. Изглежда, децата и младежите, които не са се приспособили към никое друго място, наистина са имали полза от пребиваването си в Хюрюмланския разсадник. Някои са живели там години наред.
Той отново разлисти записките си.
— Да, не разполагахме с много време, но хората, с които разговарях, похвалиха дома и в не по-малка степен въпросната Хелене Ериксен. Изглежда е била почти като майка за тези деца и младежи. Днес ще продължа проучването, но досега не съм открил нищо, злепоставящо заведението или пък нея; тъкмо обратното.
— Отлично, Лудвиг, благодаря. Ъъъ…
— Аз ли сега? — попита Ким Колсьо с кисела усмивка.
— Да, давай, Ким — подкани го Мунк.
— Отрядът ни е на място, откакто я открихме — подхвана Ким. — Чукахме по вратите, претърсихме цялата област, но що се отнася до веществени улики, разполагаме с малко. Местността е популярно място за излети, има много туристи, така че по-добре да забравим за отпечатъци от обувки, иначе ще се наложи да проверим обувките на половин Бюскерю. В околността не намерихме друго. Според мен е странно, но продължаваме да търсим. Изискахме максимален брой хора от Свелвик, Рьойкен и Санде и ще обикаляме, докато не открием следа — все някъде трябва да има нещо, което да ни е от полза. Претърсваме голям район, затова става бавно, но сме мобилизирани и още работим. Имаме, разбира се, и някакви веществени следи, но вие вече сте ги видели. Перата, свещите, цветето в устата — лилия по всяка вероятност. А, да, разполагаме и със свидетелски показания.
Прокара пръст по айпада си.
— Олга Люн, пенсионерка, живее до шосето, от което тръгва пътеката към мястото, където я намерихме. Каза, че е видяла бяла камионетка с лепенка отстрани; минала покрай къщата ѝ, по нейни думи „веднага след дневния журнал“, и се върнала по същия път, пак по нейни думи, „точно преди вечерните новини“.
Присъстващите се подсмихнаха. Не беше трудно да си представиш възрастната жена, която определя часа по редовната програма на „Ен Ер Ко“.
— Лепенка, така ли? — Миа за първи път отвори уста.
— Да, така каза.
— Лого ли?
— Вероятно това е имала предвид.
— Но не е споменала чие лого?
Ким отново потърси в айпада си.
— Не виждам да е отбелязано нещо. Получих доклада от местен служител, но мислех да отида там и лично да говоря с нея.
— Чудесно, Ким. Благодаря! Габриел?
Габриел Мьорк, потънал в собствените си мисли, се стресна, когато си чу името.
— Да?
— Списъкът с контакти?
— Изискахме го и процедурата е задействана.
— Отлично — кимна Мунк.
Габриел погледна към Миа Крюгер и тя му смигна.
— Хубаво — обобщи Мунк. — Миа?
Младата жена стана и отиде пред екрана. Мунк ѝ подаде дистанционното за проектора и седна на един стол до пюпитъра. Миа затъкна дългата си тъмна коса зад ухото, прокашля се и показа първата снимка.
— Нямах много време да ги разгледам. Получих ги едва вчера — усмихна се оправдателно тя. — Но според мен тук има някои изключително важни за нас обстоятелства. Трябва да подберем върху какво да се съсредоточим, да обмислим различните насоки.
В залата настана пълна тишина, а Миа се обърна към екрана.
— Без съмнение е планирано, при това планирано дълго време. Най-напред ми направи впечатление, че местопрестъплението много прилича на мизансцен, почти като игра е, не намирате ли?
Миа смени няколко снимки, без да дочака отговор.
— Перуката. Перата. Свещите около нея. Голотата ѝ. Позицията на ръцете ѝ. Цветето в устата. Това е ритуал.
Миа пристъпи към екрана и посочи различни точки на снимката.
