Мъжът с бялата каска прихвана предното колело на велосипеда към стойката с помощта на катинар, а задното овърза с веригата, която носеше в раницата си. Отне му няколко минути да се увери, че и двете колела са здраво закрепени, и едва тогава пое по дългия път към входа. Никога не влизаше направо, не, веднъж опита — стана много лошо — беше се отнесъл и просто отвори вратата и се вмъкна в магазина и не, не мина добре. Вътре имаше вълци, огромни, сиви вълци с големи очи и грамадни муцуни. Толкова се уплаши, че събори стойката за слънчеви очила, и излизайки, налетя на вратата. После дойде линейката и отново му се присмиваха — всички сестри и лекари, които му зашиха лицето с игла и конец. Вследствие на тази несполука научи, че е най-добре да бъде предпазлив. Затова винаги вървеше, описвайки малка дъга, свиваше покрай стъклените врати, та да надникне вътре, после рязко се отклоняваше към рекламните плакати, защото там можеш да се престориш, че разглеждаш промоциите за деня, без да ставаш за смях. Наденички за грил по 19,90. Три пакета пелени на цената на два. Днес нямаше вълци. Мъжът с бялата каска си отдъхна облекчен, но за всеки случай изчака няколко минути и надзърна вътре още няколко пъти, за да е сигурен, преди да събере смелост и да направи последните тежки крачки до входа.
Посрещна го звънче, както винаги, но вече беше подготвен и не се уплаши. Взе кошница от поставката и огледа помещението. За щастие беше празно, нямаше нито вълци, нито оголени зъби, само младото момиче с дъвката седеше на касата, скрито зад някакво списание. Мъжът с бялата каска извади от джоба си списъка на необходимите му продукти и се запромъква възможно най-бързо между лавиците. Мляко. Да. Яйца. Готово. Филе от сьомга. Ето го. Вече се чувстваше по-добре, не се затрудни да сложи в кошницата нещата от списъка, никое от тях не се възпротиви, както ставаше понякога. Банани. Да. Картофи. Да. Пиле. Да. Идваше му да се усмихне — днес имаш късмет, виждаш ли колко добре мина? Обичаше пиле, но то невинаги влизаше в кошницата, понякога му се налагаше да яде само картофи, днес обаче изобщо не му създаваше мъчнотии. Пилето днес се даваше, с удоволствие влезе в кошницата, напълно доброволно скочи от хладилната витрина и доволно се отпусна между морковите и картофеното пюре.
Момичето остави списанието и направи голямо розово балонче, не го гледаше тъпо, всъщност се поусмихна. Мъжът с бялата каска усети как сърцето му заби по-силно под подплатеното яке, когато започна да нарежда покупките на лентата. Беше се досетила. Че днес е неговият ден. Че не той е виновен за времето.
— Торбичка? — попита момичето, след като маркира всички продукти на касата.
— Не, благодаря — щастливо се усмихна мъжът с бялата каска и тъкмо посегна да прибере покупките в раницата си, когато не щеш ли, ги видя.
На поставката пред касата.
Вестниците.
— С карта ли ще платите, или в брой?
Вцепенен, мъжът с бялата каска не можеше да помръдне.
И на двете заглавни страници.
Снимката.
— Извинете, как искате да платите?
— Моля?
— С карта или в брой? — повтори момичето и го погледна.
— Пилето дойде доброволно — промърмори той, без да откъсва очи от вестниците пред него.
— Какво имате предвид? — попита момичето.
— Пилето — натърти мъжът.
— Да? — изрече неуверено тя.
— Дойде доброволно. Невинаги прави така.
— А, добре — кимна девойката на касата. — Но с карта ли желаете да платите, или в брой?
— Не, имам раница.
— Раница ли?
— Не ми трябва торбичка.
— Аха… добре… но… как ще платите покупките?
— Не съм виновен.
— За какво говорите?
— Не аз убих котката.
— Котката ли?
Очите на момичето с дъвката се промениха.
— Нито пък кучето.
— Кучето? Но как… с карта ли ще платите, или…?
Ето, че се появи вълк. Дебел вълк с очила. От една врата в дъното на магазина. Вълкът се приближаваше все повече, а единственото желание на мъжа с бялата каска бе да избяга от магазина, само че краката му не го слушаха, бяха залепнали за бетона.
Затвори очи и си запуши ушите с пръсти: днес е вторник и е най-разумно да се скрие в банята, особено през март, защото тогава идва боклукчийската кола, не, не през март, през октомври — така каза лисицата.
Мъжът с бялата каска отвори очи — не беше вълк. Беше любезният човек. Любезният човек с брадата, собственикът на магазина.
— Пилето влезе доброволно в кошницата — съобщи мъжът с бялата каска, когато любезният човек с брадата погледна момичето на касата, което само сви рамене.
— Проблем с плащането ли има?
Момичето с дъвката почука с пръст върху слепоочието си и поклати глава, но любезният човек с брадата я изгледа строго и тя веднага си дръпна пръста.
— Хайде да приберем нещата ти, Джим — подкани го любезният собственик и му помогна покупките да влязат в раницата.
— Не съм убил кучето — боязливо промълви мъжът с бялата каска.
— Сигурен съм, че не си — увери го любезният мъж с брадата, съпроводи го до вратите, а те се отвориха леко, почти от само себе си.
— Не мисли за парите днес, Джим, ще платиш друг път, става ли?
