Набра номера му и опита да се съвземе, чувайки далечния сигнал. Миа не съумяваше да определи какво, но имаше нещо у Мунк. Предизвикваше угризения у нея. Задето пие толкова много. Задето е потисната. Задето просто иска да си отиде. Той ѝ възлагаше големи надежди — сигурно затова. Ясно си спомняше срещата им в кафенето, когато я бе взел от Полицейската академия. Опитваше се да ѝ внуши, че ще има
Сервитьорът се върна с още алкохол. В този момент в слушалката се чу плътният глас на Мунк.
— Да — избоботи той.
— Да?
— Какво да?
— И аз това питам. Звънял си — смотолеви Миа — надяваше се да звучи задоволително трезва.
— Да — отвърна разсеяно Мунк, сякаш се занимаваше с нещо друго и е забравил, че е звънял.
— Има ли нещо ново?
— Ъ-ъ-ъ, да, извинявай.
— Какво е станало?
— Преди няколко часа получих две обаждания — от „Дагбладе“ и от „Ве Ге“ — поде той — този път, без да се бави. — Мълвата е плъзнала, така да се каже — утре ще отпечатат снимки от местопрестъплението. Вероятно всеки момент ще ги пуснат в интернет.
— От местопрестъплението ли? — учуди се Миа. — Как са се добрали до тях?
— Един дявол знае! — изръмжа Мунк. — Но очевидно не можем да направим нищо, затова трябва да сме готови. Говорих с Анете и тя ще действа чрез „Грьонлан“. А утре в девет е насрочена пресконференция — ще започнем оттам. И да…
Мунк пак замълча, като че ли обмисляше думите си.
— Какво?
— Държим нещата под контрол, но е важно да…
— Кое е важно?
За момент пак стана тихо.
— Не бива да биеш на очи — изстреля Мунк, сякаш се боеше да го изрече.
— В какъв смисъл? — попита Миа.
— Налага се да те държим настрана.
— Как така настрана?
— Все пак официално не си се върнала на работа. Знаеш какво е положението. Става въпрос за теб и ако вестниците научат, че участваш в разследването, макар че си отстранена…
Раздразнение обзе Миа. Тя се пресегна, взе халбата с бира и отпи голяма глътка.
— Там ли си? — попита кротко Мунк.
— Да, тук съм — отвърна троснато тя.
— Става ли?
— Микелсон ли те погна?
— Да, но…
Очевидно Мунк изпитваше неудобство от цялата ситуация и Миа не виждаше причина да му се цупи. Знаеше, че ако е по силите му, ще направи всичко за нея.
— Не се притеснявай, Холгер. — Тя успя да се успокои. — Ще бъда невидима, ако това искаш. Няма проблем.
— Благодаря. — Мунк не скри облекчението си. — Знаеш…
— Знам — увери го тя. — Неуравновесена съм и злепоставям службата.
— Не, Господи, не исках да кажа това…
— Не се притеснявай, Холгер — повтори Миа и беше искрена.
Защо да говори с вестниците? Преследваха я седмици наред след случката преди няколко години, когато застреля Маркус Скуг, гаджето на Сигри. Не беше възможно да излезе от апартамента си, накрая се принуди да се скрие в хотел в квартал „Майорстюа“. Не, в никакъв случай. Като се замисли, нямаше никакъв проблем да остане в сянка.
— Благодаря — отдъхна си Мунк.
— No stress, не мисли за това, Холгер. Значи, тази нощ ще са в интернет, а утре — на първа страница?
— Така изглежда — промърмори Мунк, щастлив, задето е сменила темата.
— Но няма да покажат снимки на трупа, нали?
— Не, не. Шайка идиоти са, но даже и те имат някакъв морал, колкото и да е учудващо.
— Какво ще публикуват тогава?
— Само местопрестъплението.
— Снимка от мястото, където е намерена?
— Не споменаха подробности, но предполагам, че разполагат с пентаграмата, свещите, перата, където е оставено тялото. Лешояди проклети!
— Има ли начин да разберем откъде ги имат?
— Снимките ли?
— Да.
— Възложих задачата на Лудвиг. А, да, между другото…
Миа отново отпи от бирата и в същия момент съзря познато лице, изникнало откъм входа. Набит булдог с гола глава беше влязъл в пререкание с един от портиерите, който очевидно не възнамеряваше да го пусне в бара.
— Лудвиг получи резултатите за перата.
— Какво? — Миа се надигна.
— Перата от местопрестъплението — уточни Мунк. — От сова са.
— Сова ли? Всичките пера ли?
— Да, така изглежда. Не знам как правят разлика, но…
— Ще продължим утре — прекъсна го Миа. — Тук възникна нещо. Става ли?
— Моля? Да, добре. Съвещание в десет.
— Хубаво.
— Чудесно и благодаря за… знаеш за какво — измърмори Мунк.
— Няма проблем — приключа разговора Миа и се упъти към вратата, където бе настъпила суматоха.
— Миа! — ухили се Къри, щом я съзря, и протегна ръце към нея.
— Не може да влезе.
— Не съм пиян, мамка му — изфъфли той и изтръгна ръката си от хватката на едрия портиер.
— Всичко е наред — успокои ги Миа. — Идва с мен, само да си взема нещата.
— Не съм пиян, мамка му — повтори Къри и изведнъж се препъна в собствените си крака и се строполи възнак на пода.
