— Достъпът му е забранен. Не искаме да го виждаме повече тук — строго заяви портиерът, когато Миа се върна с чантата си.
— Как така забранен? Дори не съм влязъл вътре. И не съм пиян. Ще ме видиш пиян и тогава…
— Хайде, Къри. — Миа се усмихна извинително на охраната и изведе колегата си от бара.
Мъжът с бялата велосипедна каска не обичаше да излиза от къщата, но днес му се налагаше, защото хладилникът беше празен. Надяваше се покупките от последното ходене до магазина да му стигнат за по-дълго време — не помнеше точно кога бе напазарувал, но не беше много скоро. Впрочем не беше ли във вторник, или през април? Не, не беше през април, беше сигурен — април идва след март, а март мина отдавна. През март дойде боклукчийският камион да извози всичко, което бе изхвърлил в зеления контейнер до бараката. Не, не през април, вторник: във вторник идваха да приберат боклука — тогава се криеше в банята, така че знаеше. Не през март. Вторниците се криеше в банята, да не би да влязат в къщата и да искат да използват телефона или да отидат до тоалетната — защото веднъж го бяха направили. И боклукчията с ръкавиците опика ръба на тоалетната чиния и му се смя, задето носи колоездачна каска вкъщи. Оттогава се криеше в банята винаги когато идваха.
Всеки вторник. През март. Не, не само през март. През всички месеци. Октомври. Сега е октомври. Отгърна календара преди няколко дни. Да, точно така, помнеше добре. От септември на октомври. За септември имаше снимка на чайка. Чайката вече я няма, сега има лисица. Страшно хитра лисица с бяло връхче на опашката — намигна му, когато, седнал на кухненската маса, довършваше последната консерва риба тон. Тя го наведе на мисълта, че хладилникът е празен и макар изобщо да не му се иска, скоро пак ще трябва да подкара колелото до магазина и да се надява да не му се смеят както обикновено.
Скришом. Така му се надсмиват. Не когато е вътре, никога, дори понякога се правят на дружелюбни. Младата с дъвката и другата жена на касата любезничат, като им покаже списъка с продукти. Съпровождат го и му помагат да слага покупките в кошницата: сухар, скумрия в доматен сос и котлети — тогава не се смеят. Нито когато плаща, макар да не успява да извади от портфейла си сума, съответстваща на показанията на касовия апарат. Не, преструват се на вежливи и му помагат да преброи парите. После. Когато си тръгне от магазина, уж е подкарал колелото към къщи, но тайно надзърта иззад контейнера с празни бутилки или иззад автомобила с надпис „Магазин за хранителни стоки Хюрюмлане“ — тогава му се смеят, хилят се, удрят се по коленете заради неизменната му велосипедна каска. Пътят във всяка посока отнема двайсет и четири минути, ако не е хлъзгаво, а днес е, затова бе малко по-притеснен от обикновено, когато отключи колелото и го забута внимателно надолу към шосето.
Този път му отне почти трийсет и пет минути. Толкова се хлъзгаше. Беше октомври, септември бе минал, но на практика зимата беше настъпила. Сигурно вината е негова. През изминалата седмица мъжът с бялата каска си го помисли неведнъж — напълно възможно е вината за студа да е негова. Небето се затопля — беше чел за това — ледът на Северния и на Южния полюс ще се стопи, ако не сортираш правилно боклука. По принцип беше много стриктен: остатъците от храна — в контейнера за органични отпадъци; пластмасата — в този за пластмаса; никога не смесваше картон и хартия с остатъчния отпадък и старателно миеше както кутиите от мляко, така и консервите и чак след това ги изхвърляше, но преди няколко седмици се разболя. Болеше го главата и се унасяше в трескави сънища посред бял ден. Тогава просто забрави, хвърляше всичко в една и съща кофа, а когато осъзна грешката си, вече беше твърде късно. Четири дни не яде нищо с надеждата така да изкупи провинението си, но започна да му се вие свят и се наложи все пак да хапне. Когато се събуди на следващата сутрин, дворът бе покрит със слана, оттогава се потеше много под мишниците и се криеше зад завесите в кухнята, забележеше ли светлини надолу по пътя — страхуваше се да не са разбрали какво е сторил. Да не го отведат. Слава богу, никоя кола не отби към къщата. Обикновено не отбиваха. По правило не идваше никой. Само боклукчийският камион, във вторник, когато се криеше в банята, иначе постоянно си стоеше сам в малката бяла къща.
