Совата полностью

Той стана, поведе я извън сградата и ѝ показа пътя до обора.

Тази мисъл често спохождаше Исабела Юнг, но татко все казваше да не съди прибързано и тя се опитваше да следва съвета му, да не оставя първото впечатление от някого да бъде решаващо. Сега обаче бе убедена в правотата си: не понасяше физиономията на Бенедикте Рийс.

Бяха се събрали в стаята с телевизора и чакаха да ги извикат един по един да разговарят с полицията и естествено, Бенедикте Рийс влезе първа. Настоя да бъде първа, защото познавала най-добре Камила, била ѝ най-близката приятелка и последно тя я видяла жива — Исабела Юнг беше убедена, че това са измишльотини, защото Бенедикте Рийс нямаше други близки освен самата себе си. Исабела не беше срещала толкова самовлюбен човек, най-добрата ѝ приятелка навярно бе собственото ѝ отражение в огледалото и точно в момента ѝ идваше да каже на тази кучка да си затвори човката, но от уважение към другите в стаята се въздържа. Последните дни бяха сериозно изпитание за всички. Исабела Юнг беше корава, цял живот се оправяше сама, но някои други не приемаха така леко, че идиличното местенце се бе превърнало в змийско гнездо. Навсякъде сновяха полицаи. И всички тези журналисти. Преди да сложат ограждения, се стичаха отвсякъде и няколко момичетата стигнаха до нервен срив. Слава богу, лека-полека униформените изчезнаха и останаха само цивилни следователи. Ежедневието беше нарушено. Всичко се бе преобърнало с главата надолу. В класните стаи отекваха въпроси, но не за административните области на Норвегия или за глаголите в английския език, а за Камила Грийн. Както стана ясно, Бенедикте Рийс влезе първа и сега, току-що излязла, се пъчеше в тясната стаичка с телевизора.

— Казах им го, както си беше — разправяше тя, — Камила и аз бяхме гъсти, всичко си деляхме и ако аз не знам, значи никой не знае. Схващате ли?

— Какво да знае? — попита тихо Сесилие.

Изплашеното дребно момиченце от Берген се беше свило в ъгъла на дивана с възглавница в скута, сякаш имаше нужда да се скрие, да се вкопчи в нещо.

— Добър ден! Никой не знае какво се е случило, по дяволите. Тъпа ли си, или какво?

Бенедикте Рийс допря показалец до слепоочието си, а Исабела вече едва се сдържаше.

— И ти какво им каза? — Обади се Венке.

Исабела не я познаваше добре. Къса тъмна коса, множество татуировки, от Осло, по-печена от нейните приятелки. Според слуховете била гадже на някакъв рокер от „Бандидос“ и я хванали в опит да внесе хероин в детска количка на кораб от Дания, но ако Исабела бе научила нещо тук, то беше да не вярва на слухове. Имаше чувството, че всички в дома се опитват да се направят на по-печени, отколкото бяха, с изключение на Сюне и Сесилие, момичетата, с които тя дружеше най-много.

Сова?

Случиха се толкова много неща и така бързо, че почти забрави бележката на вратата на стаята ѝ. Бялата лилия.

Харесвам те.

Рисунката отдолу.

Сърцето ѝ подскочи, когато я видя. Таен обожател. Харесваше я, именно нея. Можеше ли да е…? Дали бе от този, от когото мислеше, че е?

Непоносимата физиономия на Бенедикте Рийс, оказала се по неизвестна причина съвсем близо до нея, я откъсна от мислите ѝ.

— И ти няма да кажеш нищо, нали?

Бенедикте я сочеше с пръст и кой знае защо всички момичета бяха обърнали поглед към нея.

— Какво? — не разбра Исабела.

— Господи, глуха ли си? — въздъхна Бенедикте:

— Не — спокойно отговори Исабела и отново устоя на изкушението да стане и да зашлеви този дразнещ индивид в лицето.

— Казах, че никой от нас не бива да я издава, трябва да си го обещаем, по дяволите, не е ли така?

Огледа се и получи одобрението на присъстващите. Дори уплашената до смърт Сесилие кимна леко зад възглавничката.

— Какво да не издаваме? — отново попита Исабела.

— Че се измъкваше и ходеше в гората — въздъхна и Венке, седнала на прозореца със запалена цигара, макар всички да знаеха, че пушенето тук е строго забранено.

— През нощта — уточни София.

— Не знаех — каза Исабела.

— Понеже отскоро си тук. И само за твое сведение — не си въобразявай, че Паулус те харесва, само защото ти помага с орхидеите. Паулус помага на всички с орхидеите, нали?

Бенедикте се изсмя гръмогласно, последвана от Венке и София.

— Аз със сигурност обещавам да не казвам нищо — прошепна Сесилие, притиснала възглавницата почти до лицето си.

— Добре — кимна Бенедикте.

— Защо да не издавам нищо? — Исабела усети как у нея се надига негодувание.

— Защото аз казвам така. — Бенедикте пъхна показалец в лицето ѝ.

— Ще правя каквото си поискам, по дяволите! — изправи се Исабела Юнг.

— Няма или ще…

Вратата се отвори и предотврати избухването на Бенедикте. В стаята влезе Хелене.

Светлокосата директорка изглеждаше изтощена. При нормални обстоятелства щеше да смъмри Венке, задето седи на прозореца с цигара в уста, но не и днес.

— Исабела? — повика я Хелене Ериксен със слаб глас.

— Да? — отзова се момичето, обръщайки се към нея.

— Твой ред е. Искат да говорят с теб.