Не би следвало да е изненадан, но все пак го порази — светлината в небето сякаш отказваше да пробие, дори по пладне. Холгер Мунк запали цигара и продължи да наблюдава как жарта оцветява в оранжево студените му пръсти; отново го завладя мисълта, която в последно време го спохождаше често: тук не е било предвидено да се заселват хора. Толкова на север. Било е историческо недоразумение. Заблуда. Норвежците са наследници на народ, объркал се някъде в миналото, защо иначе биха избрали този студ, този мрак, когато светът е пълен със слънце и плажове, с плодородна земя, с райски градини? Нищо тук не му напомняше за съществуването им, докато стоеше в студения двор с вдигната качулка на палтото и се опитваше да открие някаква логическа нишка в часовете разговори с момичетата. Дотук никое не бе казало нещо, за което да се хванат при разследването. Всички бяха уплашени до смърт и макар че момичетата бяха различни, общото между тях бе неособено голямото им желание да говорят с полицията.
Мунк се сгуши в палтото си и дръпна от цигарата, в този момент вратата на основната постройка се отвори, Хелене Ериксен слезе по стълбите и се приближи.
— Можете да пушите и вътре, ако искате. — Тя опита да се усмихне, но очевидно трябваше да поработи повече над това.
Когато я видя за първи път, изглеждаше разстроена и събитията от последните дни не помагаха, разбира се, с нищо. Искрицата живот, която тогава бе забелязал в очите ѝ, съвсем беше угаснала и Мунк искрено я съжали.
— Бих ви предложила и кафе — продължи тя колебливо — Денят беше дълъг за вас, а и за всички нас.
— Приключих с кафето — отвърна вежливо Мунк — Но чаша чай ще ми дойде добре.
— И това имаме — усмихна се директорката, качи се пред него по стълбите и го заведе в малко помещение на първия етаж.
— Това е стаята ми за свободно време — съобщи светлокосата директорка, след като Мунк се настани. — Понякога е добре да разполагаш с място, където да се усамотиш.
Холгер Мунк преметна палтото си на страничната облегалка на стола — тази жена, която съвсем наскоро беше срещнал, му допадаше все повече. Помага на хората. Управлява дом за деца в затруднено положение. Добър човек с голямо сърце.
— Няма особено голям избор. — Хелене Ериксен му поднесе купичка с пакетчета чай.
— Не се безпокойте — кимна Мунк. — Само нещо да пропъди студа от тялото ми.
— Да. — Тя седна срещу него.
Мунк избра напосоки едно пакетче и наля в чашата вода от електрическата кана, която Хелене Ериксен бе оставила пред него.
— Може ли една? — директорката посочи кутията цигари на масата.
— Разбира се.
— Всъщност не съм пушачка — оправда се тя, поднасяйки цигара към устните си. — Отдавна ги отказах, гадно нещо са, но сега…
— Разбирам. — Усмихнат, Мунк се наведе над масата да ѝ запали цигарата.
Хелене Ериксен се облегна назад и издиша дима към тавана. Сякаш се замисли, нещо ѝ тежеше на сърцето, искаше ѝ се да му го разкаже, но нищо не последва.
— Близо сме — успокои я Мунк. — Скоро ще ви оставим на спокойствие, свършихме много работа, днес разговаряхме с повечето свидетели от списъка.
— Открихте ли нещо ново? Помогнаха ли ви разпитите?
— Не мога да обсъждам подробности с вас. Разбирате, надявам се — отвърна Мунк. — Но да, според мен имаме каквото ни трябва.
— Чудесно — усмихна се Хелене. — Ако мога да направя още нещо за вас, ще ми бъде приятно. Винаги. Само кажете.
— Благодаря ви, Хелене. Много ни помогнахте. Оценяваме го.
— Радвам се. — Тя отново дръпна припряно от цигарата, после я смачка в пепелника и пак се усмихна на Мунк. — Преди пушех по двайсет на ден, но вече не мога повече от няколко дръпвания.
Хелене Ериксен се загледа в празното пространство, а в съзнанието на Мунк изведнъж изплуваха думите на Миа от първия разпит тук.
Той си прочисти гърлото, смачка угарката от своята цигара и стана.
— Благодаря за чая, но е време да продължим. Имаме още имена в списъка.
— Да, разбира се. — Директорката го съпроводи на излизане от стаята.
— Само още нещо — каза Мунк, вече в коридора.
— Да?
— От списъците на пансионерите и служителите разбирам, че всички са тук днес.
— Да.
— Само… — подхвана Мунк.
— Да?
— Само за един не съм съвсем сигурен. Възможно ли е да е тук, но да не са ми го изпратили за разпит?
— Да? За кого става въпрос?
— Ролф Люке — прокашля се Мунк.
— Ролф ли? — учуди се Хелене Ериксен.
— Да, разбрах, че е учител при вас.
Тя изглежда не схвана какво има предвид.
— Ролф? В списъка ви ли е?
— Да. Не трябва ли?
Хелене поклати леко глава.
— Не, не, той отдавна напусна.
— Но преди е бил учител тук?
— Да, обаче само за кратко. Беше… да, способен, бих казала, с удоволствие щях, разбира се, да го оставя на работа, но според мен не го влечеше. Не искам да кажа нищо лошо за моите момичета, но от академична гледна точка нивото не е изключително високо, ако ми позволите да се изразя така. Ролф Люке, струва ми се, имаше по-големи амбиции. Ако се налага да говорите с него, ще го уредя. Имам му номера някъде, да го потърся ли?
— Не, не — усмихна се Мунк. — Просто проверявам списъците ни.
