Опита се да я спечели с обезоръжаваща усмивка, но тя не се хвана. Изучаваше го с подозрителни очи.
— Микелсон ли те е погнал?
— Какво? Не, не.
— Нещо лошо ли направих? Пак ли съм в тежест на службата? Защото още не сме разкрили убиеца? Ами колко време мина, откакто са я намерили? Шест дни? За бога, свършихме адски много, въпреки че има още доста работа…
Ядосана, тя се приведе напред.
— Не, не — пак вдигна ръце Мунк. — Няма нищо такова. Микелсон не е обелвал дума. Никой не е недоволен. Направихме всичко необходимо. Ти направи всичко необходимо.
— То се знае, по дяволите! — изсъска Миа. — Проклетият Микелсон!
— Микелсон няма нищо общо — увери я Мунк.
— Тогава какъв е проблемът? — разпери ръце тя.
— Аз — колебливо отвърна Холгер.
— Как така?
— Тревожа се за теб, това е всичко.
Отново се опита да я предразположи с усмивка.
— Тревожиш се? Дявол да те вземе, Мунк! За какво се тревожиш?
— Естествено, не за работата ти. Бога ми, Миа, не бихме се справили без теб. Просто се безпокоя… за здравето ти, нали разбираш?
— Какво за здравето ми? — Беше се поуспокоила. — Добре съм. Не изглеждам ли здрава?
Мунк не призна какво мисли. Изглеждаше страшно отпаднала. На ръба.
— Разбира се. Боже мой, нямам ли право като приятел да проявя малко… как се казва?
— Глупост? — усмихна се хитро Миа, заприличваше на старото си аз.
— Ха-ха. Загриженост. Мъчех се да се сетя за думата „загриженост“.
Тя се ухили и извади от джоба си ментово драже. Сложи го върху езика си и погледна колегата си малко по-приветливо.
— За бога, Мунк, нали не сме в детската градина?
Очевидно все пак ѝ бе приятно, че я попита. Че го е грижа.
— Бях малко уморена през последните дни, признавам — въздъхна тя. — Спах лошо. В ума ми се въртяха разни работи, но няма нищо фатално. И преди съм излизала навън през зимата.
— Значи нямаш нужда от един-два свободни дни?
— Ще ми дадеш отпуска? — изхихика Миа. — Трябва да се стегнеш, Холгер, станал си мекушав. Сигурно си прав, сигурно остаряваш. На колко стана? На шейсет и пет? На седемдесет и пет? Да ме освободиш в разгара на разследването? Да не би да сме 1 април?!
Очевидно на Миа наистина ѝ беше забавно — смееше се сама и поклащаше глава. Мунк отново изпита колебание. Дали е на себе си? Дали е адекватна?
— Значи всичко е наред?
— Наред е, разбира се, Холгер! Господи, с всички ли провеждаш такива колегиални разговори, или само с мен?
Намигна му и се изправи.
— Благодаря за загрижеността, но нищо ми няма.
— Добре — кимна Мунк. — С какво ще се заемеш първо?
— С природонаучния музей. Совите. Имам чувството, че оттам ще изскочи нещо.
— Чудесно — усмихна се Мунк.
В този момент на вратата се потропа и вътре надникна Лудвиг Грьонли.
— Открих нещо — заяви възрастният инспектор. — Прекъсвам ли ви?
Погледна Мунк, после Миа и отново насочи поглед към Мунк.
— Не, влизай! Какво си открил?
Лудвиг Грьонли остави с усмивка лист върху бюрото пред началника на отдела.
— Още един изчезнал — разясни той.
— Виж ти!
— От Хюрюмланския разсадник.
Мунк се зачете в документа и сбърчи вежди.
— Какво? — изненада се Миа.
— Преди девет години — добави Грьонли. — Съобщили са за изчезнало момче.
— От разсадника?
— Да. Матс Хенриксен. Отишъл да се поразходи в гората и така и не се върнал.
— Дай да видя!
Миа взе листа от Холгер.
— Не са го открили, така ли? — със сериозно изражение попита Мунк и вдигна очи към Лудвиг.
— Да. Според доклада са го издирвали, но за кратко.
— Защо? — полюбопитства Миа.
— Очевидно момчето е имало суицидни наклонности — отвърна Грьонли. — Случаят е прекратен.
— Но не е намерено тяло? — поиска да разбере Мунк.
— Не. Нищо не е намерено — уточни Лудвиг. — Възможно ли е да има връзка според теб?
— Със сигурност си заслужава да се провери — увери го Холгер Мунк. — Браво, Лудвиг. Въведи го в системата и виж дали ще изникне нещо.
— Добре — съгласи се Грьонли и излезе от помещението.
— Тук има нещо странно — отбеляза Миа, без да вдига очи от листа.
— Какво мислиш?
— Нямам представа, но наистина нещо не се връзва.
— Знаеш ли, аз просто… — поде Мунк, но погледът на Миа го прекъсна.
— Какво? Искаш да се грижиш за мен? — попита саркастично тя.
— Да.
Миа стана от дивана и тръгна към вратата.
— И сама мога да се грижа за себе си, Холгер.
— Знам. Само…
Не намери какво друго да каже. Седеше зад бюрото с подобие на усмивка, а тя му върна листа и излезе от кабинета.
Мириам Мунк се събуди от миризмата на току-що сварено кафе и на бекон и не знаеше къде се намира. Лежеше, отпуснала глава на възглавницата, все още в царството на сънищата, преди да отвори очи и да осъзнае, че всъщност си е вкъщи.
Какъв ден е днес? Петък? За секунда изпадна в паника: Божичко,
