— Витрина номер пет — обяви Улсен, ала Миа не издържа.
Само си губеше времето.
— А къде е витрината със совите? — прекъсна го тя.
— Ами в момента е празна — отвърна уредникът. — Там сме изложили планински северен елен. Искате ли да…
— Не, това е достатъчно — усмихна се Миа.
Тур Улсен я изгледа учудено.
— Ако няма нищо за гледане, е най-добре да си тръгвам.
— Вече?
— Научих много. Вие сте изключително способен и наблюдателен. Много ни помогнахте.
— Добре тогава — примири се уредникът.
На излизане Миа надзърна в един ъгъл и забеляза камера.
— Всички посетители ли заснемате?
— Да, но за жалост само докато е отворено.
— А грабежът е станал през нощта ли?
— Съобщих го, когато доложих за кражбата. Не прочетохте ли доклада? Дойдох на работа в седем и петнайсет, както обикновено и когато…
— Разбира се, просто искам да се уверя — отново го прекъсна Миа. — Значи нямате записи?
— За съжаление, нямаме — отвърна шеметният уредник и я изпроводи извън залата.
— Много посетители ли посрещате?
— Зависи, може би не чак толкова много. Най-вече ученически групи и класове. Повечето идват да видят ботаническата градина, тя е уникална. А понякога влизат и тук.
— Класове? — любопитство обзе Миа. — Водите ли отчет на подобни посещения?
— Да — потвърди Улсен, — но той е у Рут.
Ботаническа градина. Хюрюмлански разсадник. Растения. Цветя. Най-вероятно налучкваше на сляпо, но сигурно имаше смисъл да пробва.
— И Рут не е тук?
— Не, Рут е на Гран Канария. Страда от ревматизъм и Службата по труда и благосъстоянието ѝ плаща пътуването. Нали знаете, топлината е полезна за ставите.
— Бихте ли помолили Рут да ми изпрати списък кои класове са посетили музея преди обира? Когато се върне.
Миа извади визитна картичка от вътрешния джоб на якето си и му я подаде.
— Връща се в понеделник. Ще ѝ предам, разбира се — обеща главният уредник и заразглежда картичката.
Очите му изведнъж се разшириха, когато прочете какво пише на нея.
— Отдел убийства?! Но…
— Ще чакам да ми се обадите, вие или Рут — усмихна се Миа.
Беловласият мъж замислено кимна, сега я гледаше по съвсем друг начин. Миа буквално усещаше погледа му зад себе си, докато слизаше по стълбите и чак до външната порта.
Трябваше да използва деня за по-важни неща. Погледна си часовника. Почти три. След неочаквания разговор в кабинета на Мунк си бе откраднала няколко часа за сън. Страшно се подразни, но скоро осъзна колко е бил прав.
Изглеждаше изтощена. Подремна няколко часа на дивана вкъщи и после дойде тук. Ядосваше се на себе си за безсмислената загуба на време.
— Да? Миа на телефона.
— Холгер е.
По гласа му разбра, че се е случило нещо.
— Има ли нещо ново?
— Определено — отвърна рязко Мунк. — В разсадника Ким и Къри уцелиха в десетката. Паулус Монсен и едно от момичетата, Бенедикте Рийс.
— Какво за тях?
Мунк замлъкна за миг. Нещо ставаше около него.
— Идват насам да ги разпитаме. Ще продължим там.
— В „Грьонлан“ ли?
— Да.
— Тръгвам — изстреля Миа и завъртя ключа.
Внимателно затваряйки вратата след себе си, Миа влезе в стаичката. Седнал на един стол, Къри наблюдаваше Мунк и Ким Колсьо, заели вече места срещу Паулус Монсен в залата за разпити. Момче с тъмни къдрици, което сякаш бе паднало от Луната; очите му блуждаеха неспокойно във всички посоки.
— Какво е станало? — поинтересува се Миа и се настани до Къри.
— Дългата или кратката версия? — попита набитият следовател.
— Кратката — помоли тя, без да сваля очи от стъклото.
— Тъкмо си тръгвахме, когато момчето се зададе от двора, а девойката хленчеше след него. Той беше много раздразнен, а тя очевидно бе плакала, очите ѝ бяха зачервени и явно беше разстроена.
— Това май е дългата версия — усмихна се Миа.
— Ха-ха — засмя се Къри.
Сега изглеждаше по-добре в сравнение с последната им среща. Като че ли случилото се със Сюнива се беше поуталожило и умът му отново работеше като на полицай.
— И после?
— Паулус призна, че е отглеждал марихуана в парника и с Камила Грийн са имали връзка.
— Я виж ти!
— Мда.
— И защо не ни го е казал по-рано. Даде ли някакво обяснение?
— В началото е била под шестнайсет години — отвърна Къри. — Достоен младеж, нали?
Той се приведе към стъклото, сякаш за да разгледа момчето по-отблизо.
— Задява малолетни момичета, примамва ги в бараката, напушва ги и се възползва от тях.
— Бараката ли?
— Имали са си любовно гнезденце, в периферията на имота.
— А били ли сме там?
— Криминалистите го проучват в момента — уведоми я Къри и се облегна назад.
— Не знам какво повече да кажа — промърмори младежът в залата за разпити.
Миа намали звука, за да чуе продължението на разказа на Къри.
— Ами момичето? Бенедикте?
— Тя е в другата стая.
— Някой разговаря ли вече с нея?
Къри поклати глава.
— А какъв е нейният случай? Защо я доведохте?
Миа извади от джоба на якето си драже и се загледа в притихналия Паулус.
— Обвиняват се взаимно — обясни Къри.
— За убийството ли? — изненада се Миа.
Къри кимна.
— Сцена на ревност. Били са в нещо като любовен триъгълник. Сдърпаха се на двора. Наложи се да им сложим белезници. Оттогава и двамата повече мълчат.
— А какъв е планът?
