Совата полностью

Не, трябва да се вземе в ръце, по дяволите! Не ѝ подобава. Извади си от чантата бележника и химикалката и ги сложи върху масата. Коя е тя? Не е ли Миа Крюгер? Да седи с наведена глава? На какво прилича това?! Разгърна тефтера, намери празна страница и махна капачката на химикалката. Психологът. Той е виновен.

Работата ти те разболява.

Пълни глупости! Разкайваше се, задето изобщо го бе позволила. Задето се бе съгласила да ходи на терапия. Да допусне някакъв идиот до ума си. Внуши ѝ чувството, че нещо наистина не е наред. Вярно, пазеше дистанция. На всички сеанси. Понякога отговаряше с „да“, друг път с „не“, според обстоятелствата, и все пак се бе промъкнало в нея.

Убеждението, че нещо ѝ има.

Да вървят по дяволите! Алкохолът ѝ помогна да придобие решителност — да мислят каквото искат! Микелсон, Матиас Ванг, Мунк, в името на разследването — тя бе напълно наясно коя е и колкото ѝ да се мъчеха да манипулират ума ѝ, правото бе на нейна страна.

Мамка му!

Бяха я обезсилили. Гласчетата, шепнещи отляво и отдясно, но стига вече! Махна на сервитьора и му посочи празната чаша от ликьора и не след дълго на масата стоеше нова. Какво знаят те, по дяволите?! Нямат представа какво преживява. Още едно съобщение от психолога Матиас Ванг. Да насроча ли друг час? Би било добре. Погледът на Мунк насреща ѝ: нуждаеш си от малко почивка. Тя глътна половината „Йегер“. Сега ѝ стана ясно. Позволила им беше да се промъкнат в ума ѝ, да я принудят да се съмнява в себе си, но стига вече. Няма да го допусне повече.

Миа се усмихна, отпи отново от бирата и доближи химикалката до бялата хартия.

Бял лист.

Важно е. Гледаш по нов начин на всичко.

Беше силна. В нея отново заприиждаха сили. Нямаше никакво значение дали се дължи на алкохола. Изпи до дъно бирата тъкмо навреме, за да ѝ поднесат нова, и като се усмихваше, изключи околния шум. Химикалката бързо заскрибуца по хартията.

Миа отпи голяма глътка от тъмната бира, без да забелязва какво се случва наоколо. Написа „ритуалът“ над другите бележки и отгърна на нова страница. Най-отгоре отбеляза „подземието“, пресуши ликьора и отново допря химикалката до листа.

Миа махна да ѝ донесат още по едно, макар че не бе довършила бирата. Изпи до дъно халбата тъкмо преди да пристигне новата поръчка, поднесе чашката с „Йегер“ към устните си и се облегна назад на червения диван, за да огледа написаното.

Тук имаше нещо.

Мамка му! Как им позволи да бърникат в главата ѝ. За нищо на света нямаше да го допусне отново.

Определено тук имаше нещо.

Без да се усети, Миа пъхна химикалката в устата си.

От една страна: лежиш пред нас, нова, различна. В гората. Върху перата. Защитена? Новородена? От друга страна: сега си животно, тичаш в колелото, трябва да се показваш. Трябва ли да се показваш, Камила? Трябва ли да показваш какво можеш?

Миа прелисти бележника и плъзна химикалката по празната страница.

Миа забеляза човешка фигура, изправена до масата — сигурно сервитьорът — и се опита да го отпрати, имаше достатъчно съдържание в чашите, но човекът не се отместваше.

— Миа Крюгер? — промълви силуетът и тя вдигна с нежелание очи от листа.

— Да?

Пред нея стоеше младеж. В черен костюм и бяла, изгладена риза, но на главата си бе навлякъл голяма шапка.

— Заета съм — уведоми го Миа.